Палеоантрополози са изследвали седем зъба на Лусонския човек (Homo Luzonensis) и са ги сравнили с наличните данни за вкаменелости и съвременни хора. Оказало се, че коронката и вътрешната структура на тези зъби са най-сходни с индонезийските хоминини от ранния и средния плейстоцен. Според изследователите това предполага, че хората джуджета от остров Лусон са произлезли от Homo Еrectus. Резултатите от изследването са публикувани в Journal of Human Evolution.
През 2003 г. в пещерата Лианг Буа, разположена на индонезийския остров Флорес, археолозите открили непознат досега вид джудже от изкопаеми хора, получил наименованието H. Floresiensis. Този вид е придобил широка известност под прякора Хобити. Останките от този вид датират отпреди 100-60 хиляди години (каменните оръдия - отпреди 190-50 хиляди години). След това откритие учените предположили, че други популации от джуджета може да са възникнали на многобройните острови на Югоизточна Азия. През 2019 г. тази хипотеза била потвърдена – на филипинския остров Лусон археолози открили останките минимум на трима древни хора от неизвестен вид, получил названието H. Luzonensis.
Разкопки в пещерата, където през 2007 г. била открита метатарзална кост, чиято принадлежност не можело да бъде установена по това време, позволили на учените да получат по две фаланги от пръстите на крайниците, част от бедрената кост и седем зъба. Радиоизотопното датиране показало, че тези хора са живели преди около 67-50 хиляди години. Вниманието на учените било привлечено от факта, че H. Luzonensis съчетавал както архаични, така и прогресивни черти, например те имали малки зъби (затова се смята, че са имали нисък ръст) и примитивни фаланги на пръстите, подобни на австралопитеците.
Произходът на този вид е спорен, тъй като не било възможно да се изолира ДНК от останките. Възможно е това да са потомци на Яванския изправен човек (H. Еrectus) или по-ранни мигранти от Африка (H. Habilis, H. Rudolfensis). Освен това те можело да са свързани с денисовците, които най-вероятно са населявали Югоизточна Азия през плейстоцена и се кръстосвали с предците на съвременните хора.
Клемент Дзаноли и колегите му от университета в Бордо изследвали зъбите на Лусонския човек с помощта на микротомография, за да хвърлят светлина върху произхода на този вид. Те провели морфологични измервания на тези останки, изследвали вътрешната им структура и сравнили резултатите с наличните данни за хора от съвременния анатомичен тип (H. Sapiens) и други изкопаеми видове, по-специално на Сръчния човек (H. Habilis), Изправения човек, Флоренския човек и неандерталците (H. Neanderthalensis).
Учените отбелязват, че структурата на зъбите съдържа ценна информация за изграждане на еволюционни връзки между лусонските хора и други плейстоценски Homo, тъй като ДНК в останките на първите не се е съхранила, както няма и находки на черепи. Резултатите от изследването показали, че зъбните коронки на H. Luzonensis (както и на H. Floresiensis) са по-подобни на останките на индонезийските хоминини от ранния и средния плейстоцен (H. Еrectus), отколкото на по-древните H. Habilis, които са съхранили още някои черти на австралопитеците.
Палеоантрополозите обърнали внимание, че два от трите премолара на H. Luzonensis били трикоренни и по своята морфология наподобявали останките на H. Еrectus от Китай и ранния африкански Homo, отнасящи се към плиоцена и плейстоцена. Сравнението със зъбите на денисовците показало, че тяхната морфология и размер коренно се различават. Учените предполагат, че двата вида очевидно не са били пряко свързани.
Изследователите стигнали до извода, че H. Luzonensis (както и H. Floresiensis) са произлезли от ендемичните популации на H. Erectus, населявали Югоизточна Азия, които се разселили по различни острови в региона и дълго време се намирали в изолация. Учените сметнали за разумно да разграничат H. Luzonensis като отделен вид, тъй като откритите зъби се различават значително от ранния африкански Homo, Изправения човек, Флоренския човек, неандерталците и съвременните хора.
