В сирийската война, която започна преди седем години, Западът допусна множество грешки. Не е ясно как щяха да се развият нещата, ако той беше действал по друг начин. Но едно е сигурно: Западът трябва да си извлече поука.
Как ли биха се развили събитията в Сирия, ако Западът беше действал по друг начин? Този въпрос е резонен. Защото той пряко засяга съдбата на безброй хора, които може би сега все още щяха да са сред живите, ако Западът беше заложил на друга стратегия.
Историята на западните решения по отношение на Сирия е низ от пропуснати шансове. Най-известното от тези решения беше взето през 2013: когато започна да става ясно, че режимът на Асад може би е използвал бойни отровни вещества срещу собственото си население, американският президент Обама заговори за "червена линия", отвъд която не бива да се преминава, и предупреди, че ще има последствия. Но какво стана, когато наистина се разбра, че е имало атака с отровен газ? Какво предприе Обама? Абсолютно нищо. Той игнорира информациите за химическа атака или пък собственото си предупреждение. А може би и двете заедно.
Обама и "червените линии"
Това беше може би последният шанс да се покаже на Асад, че е прекалил. Но той беше изпуснат. По онова време сирийският режим все още не се ползваше със закрилата на Иран и Русия. Или поне не в същата степен както днес. Все още имаше известен баланс на силите, който би направил възможна евентуална интервенция на САЩ и техните партньори - независимо под каква форма. Обама обаче изпусна този шанс.
За това навярно е имало сериозни основания. От американската интервенция в Ирак бяха изминали около 10 години. А тя, както е известно, се оказа пълна катастрофа - в политическо, морално и пропагандно отношение. Безразсъдната намеса, подготвена въз основа на безсрамни лъжи, изложи САЩ пред света като арогантна, неоимпериална сила. Страната и до днес не е успяла да се отърси напълно от този имидж.
Дори само поради тази причина би било крайно рисковано да се проведе нова интервенция в Близкия изток: евентуален неин неуспех би нанесъл нови, непоправими щети на имиджа на Щатите.
Поне същата тежест имаше и аргументът за стратегическия риск: в крайна сметка беше напълно непредвидимо как би завършила евентуална интервенция на САЩ в Сирия. Дали Асад щеше наистина да се уплаши? Щяха ли Русия и Иран бездейно да наблюдават действията на американците? И нямаше ли Обама да настрои цели части от ислямския свят - шиитите, а може би дори част от сунитите - срещу своята страна? Дали подобна интервенция нямаше да доведе до засилване на джихадистките атаки срещу САЩ, а и срещу Европа?
Цената на пасивността
Повече от ясно е: ако се беше стигнало до интервенция в Сирия, тя можеше да има фатални последици. Проблемът обаче е в това, че същото важи и за обратното - за ненамесата. На всички е известно какво се случва сега в Сирия: Русия и Иран поеха нещата в свои ръце и се намесиха така масивно, че Западът просто няма как да се конфронтира със сирийския президент. Исканията за оставка на Асад, отправяни от Вашингтон и от европейските столици, се превърнаха в някаква мантра, изпразнена от съдържание и значимост. Вече няма почти никакво значение какво иска Западът. Или какво не иска.
Нещо повече: фактът, че в годините преди началото на войната в Сирия САЩ явно са проигравали стратегии за свалянето на Асад от власт - които навярно са щели да хвърлят страната в същия хаос, какъвто тя преживява днес - дискредитира Вашингтон в очите на мнозина като играч със съмнителни намерения.
Това, че Обама и неговите партньори замениха предишния груб интервенционизъм с нерешителност и половинчатост не подобри нещата. Тъкмо обратното: тази стратегия окуражи безброй опозиционни дейци да водят битка, която, както знаем днес, е била загубена още от самото начало. Битка, в която загинаха не само те, а и стотици хиляди цивилни граждани, станали жертва на ужасяващо насилие, на невероятен цинизъм и трагедии.
Западът трябва да действа. Или да мълчи.
Въпросът е: каква е поуката от всичко това? Интервенциите на Запада бяха проведени дилетантски и се провалиха по кървав начин - както в Ирак, така и в Либия. Ясно е, че Западът - поне за момента - не е в състояние да провежда смислени интервенции с дългосрочна цел. Той обаче не бива и просто да предава нещата в чужди ръце: обратът, който Русия и Иран наложиха в Сирия, е ненадминат по своя цинизъм.
За бъдещето - но не на Сирия, защото за нея е вече прекалено късно - това може да означава само едно: когато Западът обявява някакви намерения, е длъжен да ги изпълнява решително и обмислено. Ако ли не - нека просто стои настрана. Защото от празни приказки няма никакъв смисъл. Те само влошават нещата.
Източник: Дойче веле
