Ако не си живял под камък през последните двайсетина години, двете думи „Владо Карамазов“ носят предостатъчно представяне и информация за личността. Започнахме разговора ни в гримьорната му в Народния за театър и роли, но Владо видимо се пали много повече на теми, свързани с фотографията, фотографските му проекти и Смисъла. Прочети какво ни разказа за затвори, ромски квартали и миризми от обори, за едната минута, която да дадеш на всеки, но и за фенки психарки, негледане на романични залези и лондонски дядки щураци:
Играеш в „Богът на касапницата“ (б.а. - може да го гледате на 20 ноември) в Народния. Попадал ли си в подобна ескалираща ситуация, в която се налага ти да успокояваш участващите в нея?
Точно в такава свада – семейна – не съм попадал, защото всички хора, които аз познавам, не са чак толкова навътре в семействата си. Нашата професия е доста свободна, постоянно сме някъде, постоянно отсъстваме. Този тип семейни взаимоотношения – да седне семейството заедно вечер – го няма в моите среди, при колегите около мен. Но съм участвал в друг вид свада, в която съм се опитвал да ги разтърва, да ги умиротворя. И също така аз съм бил участник в много свади. Когато се премине една определена линия на гняв, за да си защитиш собствената теза, е много трудно някой да те усмири. И това постоянно се случва. Тази пиеса затова хората толкова я гледат – защото в нея виждат нещо от собствения си живот, нещо, което е доста близко до тях и до хората около тях и най-вероятно се припознават в цялата ситуация. В театъра хората трябва да видят нещо тясно свързано със себе си. Ако е малко по-далечно или е на тема, която не ги засяга чак толкова или пък за която не са чували, представлението не може да издържи толкова дълго време. Последния път дойде една артистка и каза, че е гледала представлението преди няколко години, но и че „В момента се намирам в същата ситуация с детето ми в училище“. Имало такова момченце, което ги тормозело, от там родителите се събират и започнал някакъв скандал между родителите. И каза „Искам да дойда – поне да погледна на цялата ситуация с чувство за хумор, защото в момента не мога да погледна с чувство за хумор на истинската ситуация“.
В представлението "Богът на касапницата"
Фото: Елена Спасова
А ти какъв си, когато се ядосаш: чупиш, риташ врати, крещиш по другите, мълчиш?
Аз през последните години съм се занимавал много с тази част от моя характер. Аз съм много търпелив, но пък трупам в себе си някакви неща и в даден момент става много лошо. Нахлува една кръв в главата ми и ставам неконтролируем, започвам да обиждам и не е много приятно – случвало ми се е във всякакви ситуации, с всякакви хора, което след това във времето е затваряло много врати. Не че съм съжалявал за тези контакти, но след ситуация, която е стигнала такъв свой връх, аз зазиждам бетонна стена и връщане назад няма. Приключвам с този човек! Което е доста кофти и се е случвало многократно. И в последните години, понеже знам тази честота на характера ми, се опитвам там да не ходя и умишлено се предпазвам. И все пак наскоро, без да искам, някак си попаднах в такава ситуация. Аз обикновено предчувствам, че нещата отиват натам и моментално бягам, но тук нямаше такива индикации. Впуснах се – стана това, стана второ, стана трето и изведнъж, след много дълги години аз пак се озовах в такава ситуация. И не е много добре...
Няма ли хора, които след време да потърсиш, за да им се извиниш за нещо?
След много години започва да ме гризе някаква съвест, но не ги търся да им се извиня, за съжаление... Всъщност се хванах, че в последните години не ситуации, а хора биха могли да ме изнервят – заради натрупването на изключително голям житейски товар около една връзка, приятелство или взаимоотношения. Ние (б.а. - има предвид актьорите в театъра) сме затворено общество – малка група хора, които, каквото и да правят, те са постоянно заедно и, като се натрупат годините, като се натрупат историите, взаимоотношенията и случките, изведнъж между тези хора започват да се случват такива неща, които водят до крайни ситуации. Също така, на нас са ни паднали много сериозно всички бариери на взаимоотношенията и затова аз бягам вече от такъв тип взаимоотношения. Предпочитам с фотографите да ходя някъде и да срещам нови хора. И когато аз ги срещам новите хора, и те са наистина впечатляващи личности за мен самия, си казвам, че може би пък това е пътят: просто човек да открива и новите хора, а не да седи на едно и също място.
В "Идеалният мъж"
Фото: Стефан Щерев
Значи, ако някой твой колега се чуди защо не му връщаш обаждането, вече ще знае.
Ама те знаят. То всичко е ясно. То е казано, не е скрито-покрито.
Кога през деня си най-раздразнителен и никой не искаш да те закача, дори да не ти говори?
Нямам такова време от деня. Аз правя много неща едновременно и моят мозък постоянно е зает от сутрин до вечер със страшно много информация. И когато искам да свърша нещо и някой ме занимава с по-маловажни неща, тогава наистина изпадам в едно такова състояние – „Моля те, не ме занимавай!“. Просто нещата, които аз правя, са много свързани с някаква мисловна дейност.
Сигурно ако поживееш малко с родителите си – които сигурно като по-възрастни хора имат своите специфични, утвърдени навици – ще си е изпитание как да не те занимават?
Не, слава богу. През последните две години от ковида аз се пренесох пак в нашата фамилна къща, при тях, и сега все още живея при тях, защото има ситуация с баща ми... Но къщата е достатъчно голяма, а те са достатъчно толерантни и изобщо не ме разпитват. Дори понякога аз се опитвам да им обясня нещо, което правя.
И в трите ти постановки в Народния до края на годината – „Идеалният мъж“, „Neoдачници“ и „Богът на касапницата“ - си партнираш с Юлиян Вергов. Той ли е актьорът, с когото най-често си играл в театъра?
Не. Той е един от хората, с които съм си партнирал. Ние бяхме една нова, млада, голяма група в Народния театър – Деян (б.а. - Донков), Захари (б.а. - Бахаров), Юлиан, Теодора (б.а. - Духовникова), Рачков – която се разпадна, защото годините напреднаха и всеки пое по свой си път. И всъщност тези три представления са остатъкът от тази група и от това време, те просто оцеляха през годините – „Богът на касапницата“ и „Идеалният мъж“ са доста стари.
Кого от великаните български актьори би възкресил за още една роля – за да си партнираш с него?
С Велко Кънев. Аз имах история с него тук, в театъра. Когато много отдавна ние, младите, влязохме, възрастните актьори не бяха много щастливи от този факт, защото най-вероятно не виждаха в нас потенциал. Онова доказване, което трябваше ние да направим тогава в техните очи, беше доста сериозно. И накрая аз станах близък с Велко Кънев. Но не успях да играя заедно с него. Той има няколко наистина забележителни – драматични – роли за мен. Според мен това му беше тоталната сила на този човек, докато хората го познават повече в по-комедийни роли. Той имаше много сериозна драматична мощ като актьор и с него бих изиграл нещо сериозно.
Фотографският ти проект „На тяхно място“, заради който посещаваш лишените от свобода в Белене и събираш историите им, е доста интересен. Кое е най-мъдрото нещо, в едно изречение, което ти казаха хората там?
Там има един човек, с когото аз много общувам. Даже преди два часа говорих с него. „Никога не съм удрял и никой не ме е удрял в затвора”. И още едно: „Мисля за затвора все едно съм на квартира”. Това ми помогна да разбера той как оцелява и тези две изречения говорят за нестандартния начин на живот вътре, който му е помогнал да се съхрани. Нещо просто, което работи за него... Той постоянно ми дава някаква гледна точка за живота, която е всъщност много проста, но за мен е недостъпна в моето съзнание. Ние сме толкова обременени в живота, който живеем и всичката тази забързаност, а този човек ме „спира“ и ме кара да се замисля за най-простите неща. Той е оптимист. Той е от 20 години в затвора и е оптимист! А аз, който съм свободен, имам работа, правя това, което искам – съм песимист... Това е факт, върху който аз много разсъждавам в последните месеци, защото има нещо повредено в цялата тази работа. Това е абсурдно и невероятно.
Родителите ти как приемат посещенията ти в затвора, не се ли притесняват?
Аа, аз не им казвам. Един приятел даже ме предупреди повече като съм в затвора, да не му се обаждам и да не му казвам, защото според него това вече минава всякакви граници и е абсолютна малоумщина. Казва ми: „Аз си мислех, че ще отидеш един път, а какво е това влачене всеки месец по няколко пъти, аз това не мога да разбера, за какво го правиш, това е абсолютно ненормално, не усещаш ли, че това е ненормално!?“.
Казвал си, че не искаш да направиш просто една изложба с тези фотографии, а и дискусия.
Много ми е интересно да видя как мислят хората, дали човек има капацитет да се промени. Да, ще се опитам да не направя стандартната изложба – вкарал съм много идеи и искам хората да го запомнят, да го почувстват, да бъде едно преживяване, да остане в главите им. Искам да има и дискусии, защото аз вярвам, че чрез изкуство може да промениш мисленето на човек, но в днешно време съм малко скептик на тази тема. В дискусиите хората най-вероятно ще чуят отговори, за които не са се и замисляли. Хората не си дават сметка, че всеки един от нас би могъл да е на тяхно място – на мястото на хората, лишени от свобода. Откъде знаеш, че утре няма да се случи нещо. Не знаеш. Когато слушах историите им за цяла една година, си дадох сметка, че нямаш никакъв контрол какво ще се случи утре с теб. И ако животът не е благосклонен към теб, той може да те хване и да те захвърли – за един ден може всичко да се промени. А ти съдиш другите, това е най-лошото нещо – като съдиш другите, това е от най-големите грехове. Това е много голяма тема, която адски много започна да ме занимава. И от февруари в Националната галерия, когато покажа целия този проект – като влезеш вътре в изложбените зали, според мен в рамките на 30 минути ще ти се разбият всички клишета, които си натрупал относно затвора. Хората винаги очакват да видят нещо с белези на лошотия, на престъпност, на гадория, на чернотия, а то такова нещо няма.
Ти лично как си се измъквал в своите тежки моменти, каквито и да са били те: затваряш ли се в себе си, изживяваш до дупка и се потапяш в „черното“, или пък бягаш от лошите мисли и се стараеш да си сред хора, да се веселиш дори насила, докато поотминат тези трудни моменти – кой е твоят начин?
Нямам рецепта. Мисля, че времето ме е измъквало от всички мои тежки моменти и не правя никакви такива насилствени опити – да се веселя насила и така нататък. Никога не съм отивал натам и дано не отида. Мисля, че работата и времето са нещата, които винаги са ме измъквали. И непрестанното търсене! Затова аз постоянно върша нещо, постоянно активно търся нещо. Какво търся – и аз не знам, но го търся. И все това, което намеря, не е то. Имам чувството, че ако спра, ще изпадна в сериозна депресия, от която няма да мога да се измъкна... Смятам, че в затвора получих много отговори... Хората прекалено лесно и бързо обвиняваме другия, заклеймяваме го и мисля, че това е в основата на всички конфликти в света в момента. Наскоро ми се „роди“ това за „Едната минута“ – ако ти дадеш една минута на човека отсреща и научиш малко повече за него, преди да кажеш „Тоя е нещастник“, за тази една минута може да хванеш от този човек нещо, за което не си подозирал и то да промени твоето мнение. При мен това се случва през обектива. Много често аз не забелязвам някакви хора, имам избирателност към по-интересните. В затвора обаче аз исках да снимам всички и много често се получаваше така, че човека, в когото аз не виждах кой знае какво за снимане, изведнъж пред обектива аз му виждам същността и изведнъж този човек ми става изключително интересен. И след два-три въпроса, на които той ми отговаря за своята история, аз вече разбирам той какъв човек е. И си давам сметка, че аз в живота си също не я давам тази една минута. Опитвам се да го поправя това, защото една минута нищо не коства, пък в нея наистина може да разбереш доста за човека, да го изслушаш, преди да седнеш във фейсбук и да напляскаш „Този е нещастник!“.
На улицата те спира човек, който знае, че занимаваш с фотография и си добър, и ти казва „Снимай ме, моля!“. Ти как реагираш?
Нее, не става. Еми, не става... Много е трудно, защото знам, че хората не могат да ме разберат. Там, където съм отишъл във фотографията и където искам да отида, това не е тази фотография, която хората си представят: „Снимай ме усмихнат ей тука, до дървото“. Обаче всеки път, когато се опитам да го обясня, виждам, че от отсрещната страна не ме разбират и и дори най-вероятно ставам и лош, и сигурно ме мислят, че съм надут и се правя на интересен – но наистина не е така. Фотографията аз я използвам за коренно различно нещо и не мога. Аз съм имал конфликти с мои роднини, с децата им, да снимам деца и така нататък – не мога...
А може ли да няма история, нито послание в кадър, който искаш да заснемеш, а само чиста красота сама по себе си?
Ами не, не може, как, не! А и мен красотата не ме вълнува. Тя красотата е толкова обширно понятие. Аз се занимавам с друг тип красота, а не тази, която хората смятат, че е красота – просто една девойка на слънце и да развее коси. Не, не!
Плакал ли си, след като си заснел кадър с история?
Ама какво говориш, аз нонстоп си рева на снимки, да. Ето това е единственото нещо, което мен ме занимава. Да открия историята, да открия човека, да успея да изкарам това, което аз виждам в него. И след като го направя, аз толкова щастлив не съм бил никога – нито след роля, нито след нищо, свързано с актьорската ми професия. Това е някакво особено чувство, което аз го откривам в последните години и е толкова невероятно! Да се ровиш в света, да караш с колата си по села и паланки и изведнъж да намериш в нищото човек, за чийто живот научаваш брутални неща, този човек да е изключително интересен и ти разрешава да го снимаш, и правиш нещо, което е изключително въздействащо. Да изкарам това, което аз съм видял в него – това е много сериозно!
А ако някой те спре на улицата и ти каже: „Дай ми една минута да ти разкажа моята история и ти прецени дали после да ме снимаш“?
Не. Не.
Искаш ти да се избираш хората?
Да. Защото през годините се е случвало някой да ми се обади – „Ех, да знаеш има много интересен човек еди къде си, трябва да го видиш, трябва да го видиш“. Но прекалено сме различни и по прекалено различен начин гледаме на света. Не може да стане това. И се отказах, колкото и да ми казват за интересен човек – ако аз не го видя и не го разпозная като интересен – не мога.
Какво не би снимал? Имаш ли граница, която не преминаваш във фотографията?
Има, да, категорично! Не искам и никога не си позволявам да използвам фотографията за осмиване на хората или за подигравка над личността. Имам много сериозно уважение към всеки един човек. Има много фотографи на световно ниво, например Брус Гилден, аз харесвам нещата му заради дързостта, но той се опитва да покаже най-грозното в човека, а на мен това изобщо не ми е фокус. И ако снимам някой човек и забележа, че той няма зъби в устата, накрая ще избера кадър, в който това не се вижда. На мен ми е много по-важна историята и какво този човек излъчва. Иначе да покажа дали е със зъб, или без зъб – това вече ми намирисва на яхнийка и на някаква булгаристанска присмехулност, което на мен не ми харесва.
Извън това има ли теми или обекти, които са ти толкова кичозни, че не би ги допуснал в кадрите си в никакъв случай: прасета, боклук, насилие?
Не, не мога да посоча нещо конкретно, защото всичко е въпрос на ситуация. В последните две години аз работя по три проекта и всичко в моето мислене е насочено към тези три фотографски проекта в момента. Единият е за лишените от свобода, другият проект се казва „Казмер“, а пък третият – „Пеперудите“. „Казмер 1“, „Казмер 2“, „Казмер 3“ са квартали около Казанлък, които ромите са ги обособили за такива от тях, които се занимават с престъпна дейност, проститутки, общо взето като някакво наказателно гето в гетото. А в „Пеперудите“ се опитвам да намеря хората в България, които чупят клишето за българщината – хора с наистина много интересни истории, които търся из България, на които аз им се възхищавам заради дързостта и изобщо заради начина на мислене. Казва се „Пеперудите“, защото аз наистина ги улавям като някакви пеперуди – шарени, цветни хора. Много малко неща съм показвал от проектите, мисля, че от „Казмер“ най-много съм показвал.
Добре, но по време на снимките няма как да не се смесиш с хората. Ако в някой от кварталите „Казмер“ ти кажат ромите там – ела сега, седни тука да ти сипя една домашна, заповядай малко сланинка – ще трябва да седнеш на масата им, най-малкото от уважение, нали така?
Ами да, разбира се – щом искам такъв личен контакт с тях. И когато те ми кажат „Дай си телефона“, аз не им казвам „Няма да ти дам телефона ми“. Всичко е абсолютно открито и оттам се започват безкрайни всекидневни разговори с хора от цяла България. Което в даден момент започва да става много сложно, защото аз, като имам работа, ми е трудно да им обяснявам всеки път, че съм зает.
Казвал ли си – аа, такова не ям, такова не пия?
Не. Не. Дори имах случай с един грък, голям фотограф, който ми стана приятел – Стратос Калафатис, когото го предупредих, че, ако отидем в тази къща, ще ядем. „Имаш ли проблем с това?“, „Нямам никакъв проблем“. И всъщност той имаше огромен проблем – причината беше, че оборът на тези хора беше точно до кухнята и миризмата беше доста силна. Но аз нямам никакъв проблем с тези неща.
Значи на масата не се усмихваш насила, защото отвътре ти е гадно, но – няма как – трябва да ядеш?
Не, не! Доста хора не знаят, че моето детство е минало сред обикновени хора, работещи хора. Аз съм виждал прекалено много неща като дете и това не ми е чуждо, дори ми харесва – от едната страна на моята рода са хора работещи, шопи, виждал съм как се гледат животни, как се трудят за хляба си и така нататък. Като дете аз съм живял в една абсолютно селска среда, каквато виждам сега и в Родопите. Не съм израснал на пъпа на София. Израснал съм в крайните квартали в София, където едно време са се гледали животни и това на мен не ми е проблем.
Споделял си, че с книгата си „Мина половин живот“ искаш да вдъхновиш младите хора с историята си, да им вдъхнеш оптимизъм. Но по-рано в разговора ни спомена, че си песимист – как песимист би вдъхнал оптимизъм?
Книгата е писана отдавна и тогава съм бил оптимист, наистина. Когато се събраха всичките истории за книгата, от самите тях протече някакъв тип съществуване, в което човек търси нещо и в това търсене се случат много неща, които са доста по-интересни от самия човек. Казах си, че това е нещото, което най-вероятно за младите би било добре, защото, като ги прочетеш, си казваш „Боже, колко неща са му се случвали“. А пък те са се случили, защото аз просто съм вървял по някакъв път, до някакъв успех – но всъщност, ако ме питаш в момента за успеха, аз не мога да ти кажа кое е успехът. Тези текстове са писани преди 7-8 години, но има и няколко към края на книгата, които са писани сега и които са доста по-песимистични.
Дано пък общуването с младите хора на представянията на книгата да ти подейства на теб зареждащо и позитивно.
Все още се „боря“ малко с тях. Разбирам едно нещо от последните години, за което аз не си давах сметка: разстоянието между мен и тях май вече е доста голямо и нещата, които тях ги вълнуват, аз не знам какви са. А нещата, които мен ме вълнуват, те изобщо не са ги чували...
Положението сега е „Мина половин живот“. А когато стане „Мина цял живот“ – какво не би искал да си пропуснал?
Аз се занимавам с този Смисъл. И ако в следващата половина от живота не ми се случи това Смисленото – смислено по моите мащаби и по моите преценки, този живот ще е бил абсолютно напразен. До момента всичко, което съм направил, не е този смисъл. Това си е просто някакъв човек, с някаква кариера, случвали са му се хубави неща, случвали са му се лоши неща, но това е нормално за всеки един човек, това е част от живота.
On the border
Фото: Владо Карамазов
Muddy Childhood
Фото: Владо Карамазов
The Poison In Us
Фото: Владо Карамазов
Добре – утре се събуждаш и си некрасив, неизвестен, но със същите тези спомени дотук. Започваш ли отначало да гониш кариерата в актьорството и изобщо да наваксаш нещата, които си имал преди? Или си отдъхваш и си казваш: сега ще си правя нещо съвсем друго?
Този въпрос е супер и сега ще ти кажа какво се случва: фотографията е още едно нещо, което аз припознавам като някаква съдба. Защото аз във фотографията не съм известен, никой не ме знае и там никой не се интересува дали съм красив или не. Преди 3 години аз започнах от абсолютната нула и усетих, че в тази среда – говоря не за България, а за света – аз съм тотално безизвестен. И изведнъж аз не мога да боравя със средствата, които съм имал до момента, а трябва да започна да разчитам единствено на това, което правя. И да ти кажа честно – това беше за мен огромно облекчение и абсолютно нов рестарт на цялото ми същество и на цялото ми мислене. Заради това фотографията за мен е изключително ценна, защото в момента, когато аз спечеля нещо, нито ме виждат как изглеждам, нито знаят кой съм. Те ме оценяват само и единствено по това, което съм направил и това е изключително ценно!
Като какъв дядка си се представяш?
Еее, аз, за съжаление, си се представям като много отвратителен дядка. Някакъв такъв нравоучителен – започвам да се хващам, че като видя малко по-млад човек и той нещо ме попита, започвам да звуча така, което е отвратително. Но в Лондон виждам дядки, на които много им завиждам и тайно ги снимам – с белези на някаква щуращина: жестоки, странни, ярки дядки! И искам нещо подобно да стана.
Най-лошо изкараното време в романтични отношения – уж романтична, но не, вечеря; зле преминало, а планирано като романтично, пътуване?
Не, аз просто не мога да вирея в тези стандартни, човешки неща, които са нормални за другите, не мога. Аз заради това смятам, че съм малко по-нестандартен човек. Примерно – излизам след представление и виждам тук бара отпред, атмосферата: седнали са заедно двойки, приятели, за ръце... и за мен това е свят, който е абсолютно недостъпен. Аз в това нито знам какво да правя, нито знам как да го направя, нито мога да го направя, нито искам да го направя. Такива вечери, пътувания, сватби – лелее... Значи, в момента, ако някой ме покани на такъв тип неща – винаги измислям някаква лъжа и никога не го правя.
Никога не си гледал изгрев с гадже?
Еми, нее! Така да седна и да гледам изгрев – не. Учил съм се да снимам изгрев – то е коренно различно. Но такъв тип сантиментални неща не могат много да ме хванат. Аз като някакъв идиот ходя да снимам по планини и села, завирам се при роми, при други хора. И в същото време се прибирам в хотела, в който бях през лятото и гледам цялата тази действителност, семейства, двойки – гледам и си казвам: какво ми е повреденото, защото не може да ме докосне, не знам. Много е странно, но е факт. И аз престанах да се боря срещу това, защото никога не съм го чувствал като близко. При едно отиване натам аз наистина ще се чувствам като в някакъв затвор. Ако отида някъде просто ей така – примерно с гадже или в хотел, или да си прекараме някъде уикенда – за мен това е тотално загубено време! В момента така мисля – защото аз тези два дена мога да ги използвам за нещо много по-смислено, за моите проекти. Което е може би някаква форма и на егоизъм, но какво да направя...
Разкажи за някоя фенка, която те е стреснала сериозно с увлечението си по теб, сигурно имаш такава история?
Е ти майтапиш ли се, човек? Това в момента ми е от най-големите проблеми. В целия ми живот на актьор аз не съм оставал без такава случка. Много е странно, че тъкмо една започва да изчезва след години – и се появява нова! В момента има едно момиче, което е изключително странно – тя според мен е изключителна жертва на социалните мрежи. Тя е започнала да си контактува с някакъв Владо Карамазов – човек, който се представя за мен и за който в момента тя не може да повярва, че не е Владо Карамазов. Разбрах го, защото тя ме преследва и когато ме види на някакво събитие, на което аз участвам, тя там се държи изключително нахално и по начин, по който все едно ние сме гаджета. И не само сме гаджета, а все едно между нас има много силна любов. Абсолютна идиотщина. Питам я „А защо ти смяташ, че, ако това е вярно, аз се държа по този начин?“ и тя казва: „Заради хората се държиш така. Ако аз успея да те видя някъде насаме, ти ще се промениш“. Казвам ѝ: „Пиши сега на този човек, с който си пишете, и ще видиш, че аз нищо няма да получа“. Тя казва: „Ти имаш още един телефон“. И нищо не може да я убеди. Тя не може да разбере какво става и е твърдо уверена, че е права, и изпада в някакви абсолютни мистерии и в много крайни емоционални изблици. Последният път дойде, като бях водещ на конкурса на National Geographic, и се намесваше и буташе хората, искаше да ѝ обърна на нея внимание, после риташе колата ми, някакви невероятни свинщини... Някакъв пълен кошмар. И това е нонстоп...
Какво щеше да правиш с това време, ако не бяхме провеждали интервюто?
Щях да подготвям файловете, които трябва да влязат в печат за изложбата за „На тяхно място“.
Интервю на Милен Антиохов
