Нети: Съвременният път на артиста е да бъде мултифункционален

Всичко, в което Нети реализира различните си таланти, сякаш най-добре може да се възприеме, изрази и оцени на живо. И да я гледате в ролите ѝ на театралната сцена. И да я слушате как пее, дали сама или с Дони, поп музика или опера. Да следите танца ѝ. На живо. Дори ако я срещнете на улицата отблизо, ще установите, че на живо тя е и още по-красива. И така, естествено, направихме това интервю с нея на живо. Поговорихме за героини и партии, запечени сандвичи с шунка и кашкавал, портрети и стихотворения, Ани Ленъкс и Йоко Оно, докторантурата, двете нови пиеси на Дони, но и още:

Още: 20 бързи въпроса към... Петар Шварц, китарист на ALI

Още: 20 бързи въпроса към... Мартин Михайлов

Кое е онова проявление на човека, което ти е най-интересно и се радваш, щом го откриеш в характер, който имаш да изиграеш?

Във всяка една героиня могат да се намерят пластове – когато външно зрителят вижда едно, а характерът изгражда образа между думите, в действията. Може да има симпатична външност, а в същото време по този начин да манипулира другите.

Имаш ли своя героиня в театъра, която би искала да ти бъде приятелка в живота, ако беше реална?

Още: Живко Джуранов: Всеки герой заслужава да го обичаш

Още: 20 бързи въпроса към... актрисата Адриана Димова

Този въпрос ме кара да си направя ретроспекция на това в какво са ме виждали режисьорите – защото нас винаги ни избират. В театъра, както и в киното, избират типажно, но понякога режисьорите те изненадват. В този смисъл – аз съм щастлива артистка, защото като поглеждам палитрата от героини, които са ми давали, не съм тотално типизирана. Най-много съм играла симпатични и добри момичета. Симпатична, красива, мила манекенка, много фрустрирана, много деликатна, но с чувство за хумор – би ми била приятелка със сигурност. Имаше едно прекрасно представление - „Вдигай завесата“, където играех мила, сладка, много красива жена, на която всички ѝ лепват етикета „Глупачката“. А всъщност се оказва, че тя е по свой си начин много по-мъдра, много по-благородна от останалите. В „Железния светилник“ сега играя Ния – силно момиче, което си отстоява принципите, има достойнство – определено бих се радвала и тази млада жена да ми е приятелка.

С Дони

Още: Актьорът Богдан Казанджиев: Не мога да изгледам нито един филм като нормален зрител

Още: Владо Карамазов: Припознавам фотографията като съдба

А с коя не би искала да си приятелка?

В „Маркиз дьо Сад“ играя Маркиза дьо Сад, а подобна героиня беше и Гурмижская, в „Лес“ на Островски. Те двете са точно обратното на това, за което досега говорих – манипулативни, жестоки, абсолютно без сърце жени, които се вълнуват само и единствено от себе си, носят едно огромно его. Ето тези не бих ги избрала за приятелки.

Какво би променила в човешката природа?

Ако погледнем сега какво липсва – според мен е състраданието. Някак си е модерно хората да са груби, особено младото поколение, да слагат на първо място Аз-а, да се мерят по успеха, а не по човешките си действия. Ако всеки умее да се поставя на мястото на другия, за секунда, и да не съди веднага, този свят ще бъде наистина по-добро място. Когато има твърде много егоцентризъм, на теб просто не ти минава през ума да си помислиш какво му е на другия, защо го е направил, поне да попиташ. Но ако можеш – да дадеш възможност на другия да обясни и да се опиташ да влезеш в неговите обувки, да допуснеш, че има някой друг на този свят и той също има проблеми. Когато подходиш с добро, с усмивка, с хумор – и другите ти отвръщат така. Аз следвам стъпките на Мастъра (б.а. - има предвид Стефан Данаилов), той казваше – „Тръгвайте с добро. Ако ви отвърнат с лошо, се дръжте на положение. Но просто тръгвайте с добро.“. И обикновено това действа.

Какво правиш с цветята, които получаваш от публиката?

Това с цветята е много тъжна работа. От една страна, разбирам жеста, оценявам го, няма как да не ги взема. От друга страна, наистина ми е мъчно за тези откъснати създания, те и без това имат кратък живот. Понякога, ако сме на турне, ги подарявам на ресторанта, в който отиваме, за да не ги мъкна до София, иначе те ще умрат. Друг път ги занасям до къщи, просто защото си давам сметка, че това е начин на уважение. Но предпочитам да ми подарят нещо, което да не е откъснато и умряло.

Като Маркиза дьо Сад в "Маркиз дьо Сад"

Шоколад, бутилка вино?

Не, аз вино не пия. Случвало ми се е да ми подарят портрет – няколко пъти и то все момиченца на възраст 15-16 – те са ме нарисували. Което е много, мнооого приятно и мило!

Това ли е най-неочакваният подарък, който си получавала след представление?

Не мога да кажа, че съм от тези, които са получили кой знае какви подаръци. Получавала съм стихотворение – за жената, че тя е красива, нещо в този дух. Имаме шантави случаи – Иван Радоев си има един, явно фен, който на всяко представление на поклона минава и му подава нещо – я пура, я шоколад, различни неща. Много е смешно как минава, без да го поглежда, пресяга се, подарява му и си продължава.

Ако можеше – кой български актьор, вече не между живите, би възкресила за едно последно участие, в което да си партнираш с него?

Двама ще са. Иван Налбантов и Илия Добрев. Ние бяхме в един театър, в една и съща пиеса няколко пъти, но нямахме много сцени заедно.

Родена си на 14 септември. Като ученичка рождените дни с приятелчета бяха ли леко помрачени от утрешното начало на учебната година или обратно – още по-весели, защото лятото ви е дошло твърде дълго и е доскучало?

Отразяваше се в позитивен смисъл, че пак се събираме заедно. Весели рождени дни бяха, обикновено ги празнувахме в моята къща, в която съм родена – тя беше точно до училище. Почти всичките ми съученици живееха в този квартал и си знаеха традиционно, че се събираме на 14-и в нашата къща, която беше в центъра на София, но беше с двор – и винаги беше много весело. Майка ми правеше запечени сандвичи с шунка и кашкавал и ги разнасяше напред-назад и беше весело!

Като дете притежаваше ли и други таланти, които обаче, растейки, не разви?

В наука мен ме нямаше, макар че майката, която ме е отгледала, беше физик, баща ми беше лекар. Там не ми беше силата. Много обичах да рисувам и това го умеех добре. Всъщност карах и курсове, за да кандидатствам в Художествената гимназия, но малко преди това си дадох сметка, че това не може да ми е животът, защото е много статично занимание и много самотно. А аз не съм такъв човек. И в момента, в който прочетох, че ще има изпит за театрална паралелка, в която ще се играе, пее, танцува – си казах – ето това искам да правя. А Стефка Костадинова, която преди години ме гледаше в Dancing Stars, в публиката, седнала до Дони, му е казала „Много е изгубил високият скок“.

Ти си талантлива и успешна и като актриса, и като певица, и като танцьорка. Ако сега от теб иска съвет младо момиче с умения и в актьорството, и в музиката, и в танците дали да продължи и с трите или да се фокусира върху едно от тях, какво ще му кажеш?

Категорично – ако ги има като дадености – трябва да ги развива и трите! Това е съвременният път на артиста според мен. Да бъде мултифункционален. При нас все още често се задава въпросът ама вие точно какво сте? Ако погледнем на Запад, а и на Изток, може да видим много успешни драматични артисти в мюзикъли и виждаме, че те са със страхотна певческа постановка. Една Глен Клоуз например, която няма три октави диапазон, но като я слушаш как пее, разбираш, че тази жена е положила големи усилия и има перфектна мюзикълна постановка. Други ще ги видиш, че имат даденост да танцуват – като Джон Траволта, който е бил първо танцьор. Тези неща са част от сценичното поведение.

Танците и пеенето не са ли всъщност част от необходимата подготовка, от изискванията, за да си актьор?

Точно така! Аз в момента пиша докторантура по Мюзикъл и оперета, но темата ми е „Самостоятелната работа на синтетичния изпълнител по време на репетиция на дадено произведение“ – какво прави извън репетиции, защото репетиционният процес в Мюзикъл и оперета е много по-голям, с много повече компоненти. И като пластически решения, и във вокалните репетиции да изградиш как достигаш до това да запееш... В този смисъл аз много търсих какво да е определението – първо го бях нарекла „синтетичен актьор“ (б.а. - от „синтез“, не от „синтетика“), но след това се сетих, че това ограничава – той е изпълнител. Ние изпълняваме пред публика. Изпълнители сме.

Като Ния в "Железният светилник"

„Бохеми“, „Хубавата Елена“, „Слугинята господарка“ са трите опери, в които имаш роли. Да очакваме ли нещо ново от теб в тази посока?

В момента правя партията на Силва Вареску от „Царицата на чардаша“ – класическа оперета от високия стил. Като партия е достойно да се нарече и опера – тежка за пеене. Другото, което подготвям в тази посока е с хора на Великотърновската опера и конгобенд (по-камерен оркестър, не симфоничен). Та там правим една програма, тя е по-скоро като концерт, но ще има и дует между Дон Жуан и Церлина от операта „Дон Жуан“. Та от това високо изкуство на Моцарт ще минем и през „Коса“, през мои много любими мюзикълни пиеси, през „Уестсайдска история“. Ще направим един калейдоскоп на музиката, която ние харесваме и интересното е, че ще е с многогласие – с хор – и с интересни аранжименти.

А как реагират съседите ти, когато се разпяваш у дома?

Никога не са протестирали. Ставало е въпрос: „Какво учиш сега, чуваме те, пееш“. Приятно реагират.

Какво, ако би работила, би се чувствала най-нещастна?

Нещо, свързано с цифри, например счетоводител. В това ще съм самото дъно. Такъв тип ежедневие, в което поне според мен няма нищо, свързано с изкуство.

Преди представление

Ако Дони беше художник, а не музикант, щеше ли пак да ви се получи така перфектно помежду ви?

Ако е свързано с изкуство, съм сигурна, че пак бихме имали много, много общи теми.

С него като че ли се разбирате почти идеално. По кой битов въпрос все пак сте на различно мнение: кой филм да гледате, да е пуснат ли климатикът? Има ли такава тема изобщо?

Не, по тези теми, като цяло сме си в синхрон от самото начало. В някои ситуации аз отстъпвам или изчаквам правилния момент да изкажа своя теза, която да бъде възприета. Битовизмът е лесен. Аз се занимавам с битовизми, той не се занимава и това е моята сфера.

Има ли песен или група, която ти обожаваш, а Дони – не може да понася?

Не. Относно музикален вкус – още от самото начало, като се опознават двама души и споделят за музика; когато сме си показвали и сме научавали един от друг дадена група или изпълнител – не е имало случай той да каже „Това – не!“.

По време на пандемията записахте албума „2020“, чието име, освен годината, подсказва и 20 години от вашето семейство, както и 20 години от вашата съвместна работа. Казвате ли си сега – „Хайде да не чакаме нови карантини, а вече да действаме по следващия“? Имате ли нови идеи вече?

Нашата идея, от момента, в който се роди нашето дете, беше, че винаги единият родител трябва да е вкъщи. Когато единият пътува в чужбина, другият си е вкъщи. Ние имаме толкова много песни, бяхме в Поморие наскоро, пяхме два часа и пак не си изпяхме всички песни. Няма революционна ситуация и необходимост да направим нов материал, ходим заедно по участия достатъчно. А Дони написа две пиеси миналото лято, по-камерни, изпъстрени с много чувство за хумор и много обрати, сигурна съм, че ще са много интересни за гледане. Това не съм го казвала досега. Едната пиеса е за мъж и жена и ще я репетираме с Асен Блатечки, ще я играем повече в чужбина. Заглавието ѝ е „Граматика на илюзиите“, режисьор – Иван Урумов. Другата пиеса, която Дони написа, е за двама мъже – вероятно ще са той и Геро.

За последно въпрос с Дони. В интервюто ми с него на питането с кой световен музикант (все едно жив или не) се чувства свързан духовно – отговорът му беше Джон Ленън. Ако сега ти задам аналогичен въпрос и на теб, може би вече се налага да отговориш Йоко Оно?

О, не! Не бих отговорила „Йоко Оно“. Не, не. Тя и Джон Ленън сигурно са имали много дълбока кармична връзка, че да се съберат. Аз определено не съм фен на личността на Йоко Оно, нито пък на нейното творчество.

Фотокредит: Маруся Русева

Коя личност ти е повлияла най-много в пеенето?

Бих казала Ани Ленъкс – тя ме накара в тийнеджърските години дори да уча английски с нея, търсех всяка дума в онези огромните речници. Нина Симон. Ела Фицджералд. Певици, които ти разкриват нов начин на звукоизвличане, на музициране, на фраза.

Най-голямата тъпотия на изкуството днес?

Желанието за подмяна на стойността на човека. Имам предвид, че – поне моето поколение и тези пред мен – се възхищавахме на свръхчовеците в музика. Ще дам пример с Фреди Меркюри. Огромен глас, мощен талант. Веднага се сещам и за Монсерат Кабайе. Възхищаваш се на това, че са свръх и си казваш – искам като тях. За да станеш като тях обаче, трябва освен талант да положиш усилия, усилия, усилия, да учиш, да учиш. А сега ми се струва, че тези, които искат да влязат в сферата на изкуството, се задоволяват с това да направят нещо, което вече си могат. Всеки, който е научил няколко акорда на пиано, си казва – ето бе, аз мога – и измисля песен. Той е готов с три акорда или има някакви гласови данни – но си казва – това е съвсем достатъчно, супер съм! Все по-рядко чуваме музициране, разгърната мелодия, глас, който да впечатли със своята филигранност. Същото е и в останалото изкуство – аз самата не мога да открия къде е изящното, къде е възхитителното на картини, в които виждаме кръг и чертичка. Според мен изкуството трябва да те възхити, да е свръх! Въпреки че ме питаш за тъпотиите, в съвременната музика има много творци, които експериментират и смесват стилове, звуци, подходи, начин на вокализиране и така се получават интересни неща. И понякога това, че не знаеш много, ти позволява да не се ограничаваш. Или ако не си завършил например консерватория, може да ти даде свободата да не си ограничен в преподаваното познание и така може да откриеш нова креативна посока.

Добре де, вече наистина последен въпрос, свързан с Дони. Кое ще се случи първо: ти да направиш дует с Момчил или Дони да направи нова песен с него?

Нито едното, нито другото. Те са си останали много близки приятели. В годините, когато сме били заедно, на почивка, сме имали прекрасни разговори. Аз изключително обичам Момчил като човек, той е изключително благ и добър човек.

Нещо, което да споделиш за финал?

Щастливото живеене е да носиш със себе си ведрина, усмивка и обикновено хората наистина отвръщат с това. Нас, балканците, много ни дразни онзи small talk у англичани, французи, американци, които тръгват към теб с усмивка и ти го гледаш – този сега какво ми се прави! Ти този човек може да не го видиш повече, ама защо да не си кажете пет хубави приказки.

Интервю на Милен Антиохов