Ако сте от хората, които при споменаването на фразата „документален филм“ бърчите вежди, значи не сте гледали правилните документални филми. А при споменаването на израза „българско документално кино“ е лесно да се представим, че в повечето асоциации, които тя ще предизвика, присъства Мартичка. Поговорихме си с продуцента Мартичка Божилова за „Златната мечка“ и останалите няколкостотин награди за нейни филми, важността на заглавията и най-същественото при питчването, Зоран Джинджич, насекоми и фалшиви „леопарди“, а и още:
Обръща ли масовата публика вече повече внимание на документалното кино?
В момента, когато няколко кризи се сляха в една по-сериозна, имам предвид пандемията и войната в Украйна, и съпътстващата хибридна руска война и политическа криза у нас, хората с нов още по-осмислен интерес подхождат към независимото документално кино. Мотивацията им е не само образователна. Те искат да разберат себе си и света около тях, но и да видят дали могат да направят нещо. Гледането става все по-активно. Документалните филми трайно влизат в официалните селекции на фестивалите категория А, където традиционно се прожектира само игрално кино. Нашият документален филм за живота в ковид отделението в Кюстендил “Една провинциална болница” (реж. Илиян Метев, Иван Чертов и Златина Тенева) беше в официалния конкурс Кристален глобус в Карлови Вари. Във Венеция също победи документален филм.
Sofia DocuMental 1st edition in 2020
Каква е твоята социална цел или амбиция, свързана с документалното кино, извън самия бизнес?
Никога не съм поставяла под съмнение, че да продуцирам документално кино и въобще обществено провокативно кино, винаги е било свързано с мисията да произведе дебат, полемика или някакво активно действие. Това ми е интересно и ме предизвиква да продължавам да опитвам с различни теми и таланти, жанрове и платформи за разпространение. От четири години освен със създаването на кино, започнах и първия фестивал за филми, свързани с човешките права София ДокуМентал, където се опитваме да канализираме желанието на публиката да се срещне със създателите и героите на тези филми в реално време и понякога се получава вълшебен резултат със сълзи, смях, просветление, желание за промяна.
Казвала си, че получаваш награди, защото поемаш рискове и си позволяваш новаторство. Къде е твоята граница при поемането на рискове?
Всъщност, когато пристъпя към даден проект и всичко около случването му тече гладко и бързо, значи нещо не е наред и конформизмът се е настанил удобно. Това засега ми се случва доста рядко. В момента се опитвам да експериментирам в една област, в която отдавна има блестящи световни примери, но все още не са стигнали до нашите ширини – да развивам и реализирам проекти, създадени от наши автори, в областта на сериалите или т.нар. серийни филми с висока концептуална и художествена стойност.
Важно ли е да се търсят теми табута, по-провокативни, по-актуални тенденции, за да има успех един авторски документален филм? Или е по-важна интересната, различна гледна точна?
Да се говори за темите табу е винаги важно и не бива да спираме да го правим, ако искаме обществото ни да има добра рефлексия и чувствителност. По-важна за мен е хубавата история, която да е движена от силни и запомнящи се герои, предизвикващи емоционална реакция у публиката. И да е разказана неочаквано, умно, подканващо.
С Рада Шешич - приятел и колаборатор на Балканския документален център
Още първите ти два филма, „Георги и пеперудите“ и „Проблемът с комарите и други истории“, донесоха успехи. Как поддържаш амбициите си, „глада“ си вече почти 20 години?
Наистина станаха почти 20 години. В момента продуцираме ново дигитализирано копие на „Георги и пеперудите“ (реж. Андрей Паунов) от оригинала му, заснет на S16 милиметрова лента. Догодина се навършват 20 години от премиерата на този засега най-успешен български документален филм, който освен всичко, беше на киноекран в продължение на 8 години след създаването си без прекъсване. Заедно с Борис Мисирков и Георги Богданов обмисляме създаването на нещо като видеотека Агитпроп, в която да съберем на едно място в дигиталното пространство най-значимите ни 25-30 филма оттогава.
Чудесно би било! След споменатите два филма нямаш друг с насекоми в заглавието – нарочно ли е?
Наистина нямам, но после се появиха пирати, коли, дворци, цар. А сега се задава филм с истинско диво животно в заглавието и отново няма да е научно-популярен, както и онези с насекомите.
Заглавията на филмите, на които си продуцент, са доста интересни и различни. Доколко има шанс един хубав документален филм, ако заглавието му е по-семпло? И освен заглавие, плакат и прочее – като в игралното кино – какво по-специфично е от значение, за да се привлече вниманието на публиката (а и на телевизии и т.п.) към него?
Когато започвахме, документалното кино отбелязваше голям подем и за първи път се разпространяваше и имаше успех в киносалони. Заглавието на един филм е много важно, без значение дали е игрален или документален. При документалните филми има по-голяма възможност да бъдеш специфичен и неподражаем, което идва от самия сюжет и най-вече от самите персонажи във филмите. В този смисъл сме били големи късметлии с героите от филмите ни, които са ни водели към тези заглавия. Към сегашния момент заглавието пак е важно, но по-важно е доколко филмът ще предизвика влияние или въздействие върху дадена общност и ще го подтикне промяна. Ако се вгледаме внимателно в номинациите за Оскар за най-добър документален филм през последните години, всички номинирани заглавия имат придружаваща кампания, насочена към идеята да разреши проблема, повдигнат във филма. Това, в момент когато ценностите и демокрацията ежедневно са поставени под въпрос, е много важно. Така се случи и с филмите от нашия регион, които пробиха на Оскарите, „Медена земя” и „Колектив”, които ни донесоха толкова надежда.
С Мисирков и Богданов
По груби сметки, филмите, на които си продуцент, би трябвало да са събрали над 300 награди от международни фестивали. Повечето от тях - материални. Къде са: в някой склад, разпределяте си ги между хората в екипа, или?
Сигурно всички те правят добро количество благороден метал и биха били добро средство за самозащита. Шегувам се. Повечето са при нас по рафтовете наоколо в офиса, някои са при авторите.
Кога за последно си виждала на живо статуетката за „Златна мечка” на Берлинале за „Не ме докосвай”? Или оттогава си стои все при румънската режисьорка Адина Пинтилие?
Златната мечка обиколи всички продуценти и по-важни членове на екипа, за да се снимаме с нея и се съхранява при Адина. Научихме, че има цяла индустрия за създаване на перфектни дубликати в Китай, където срещу няколкостотин долара можеш да получиш перфектна гравирана статуетка на мечка, лъв, леопард и каквито още обитатели на зоопарка си поискаш, но не се докарахме до поръчка.
Преди 15 години в едно интервю казваш „Неслучайно документалното кино е по-добро от игралното кино в момента в България“. Сега какво е положението?
И сега е същото, макар че с горчивина казвам, че документалното кино продължава да е силно подценено от страна на Закона за кино, филмовия център и телевизията у нас. Това не помага особено нови млади таланти да се включват и да опитват в този толкова всеобхватен и творчески свободен тип кино. Неслучайно и доста от документалистите, с които направихме прекрасни филми, се насочиха към игралното кино.
В сериала „Денят на бащата“, освен всичко друго, бяхте пресъздали „света“ изключително достоверно, реалистично. В много филми и сериали гледаме дома на героя, вещите му, храната, която яде – и е като шамар в лицето, нереалистично, изваждащо те от историята. Огромният опит от правенето на документални филми ли ви помогна, или?
„Денят на бащата“ е инспириран и е компилация от истински истории. Новите сериали, които развивам, също. Но при един сериал не документалността е важна, а да повярваш на случващото се. Това се постига, когато всички в екипа от сценариста и режисьора, през актьорите до продуцента имат единна визия, амбиция и вдъхновение.
Все още хора се чудят – ще има ли втори сезон на „Денят...“? А нов сериал?
Сериалите са заразно занимание. Не познавам човек от по-младите поколения, който да не гледа сериали и публиката става все по-жадна и взискателна. От няколко години полагам целенасочено усилие да се образовам, да се науча да пиша сериали дори, тъй като добрата подготовка е ключова за реализацията на серийно кино. Интересуват ме наистина сюжети, вдъхновени от истински истории, без значение дали са от миналото или съвременни, но да казват интересни и незабравими неща.
За какво последно се закле пред себе си: че вече ще правиш така или няма и какво стана?
За киното, особено за българското, винаги е било трудно. След пандемията и сега с повишената чувствителност у публиката и у самите творци това се усеща много осезаемо. Виждам редица наши добри филми, особено игрални, които не намират реализация нито тук, нито навън. Нужна е по-силна подкрепа отвсякога под формата на целенасочено усилие от страна на творците, институциите, дори политиците. Но докато дойде, продължавам да правя това, в което силно вярвам, знам и мога. Сега съм станала много по-селективна в изборите си. С годините все повече имам нужда да захващам проекти, които да дадат на група хора – малка или по-голяма – нещо по-добро, или поне се опитвам отделя доброто от злото чрез проектите си. Въпреки, че звучи високопарно, правя усилие да се случва чрез конкретни действия и примери.
Кога си била най-близо до това да си „хвърлиш шапката“ и да не се занимаваш повече с продуциране на филми?
След всеки завършен филм, а те вече са доста, си казвам – това беше трудно и дълго, не е ли време просто да започна да преподавам, например. От години организирам и преподавам в професионални творчески програми за подпомагане на документалистите от Балканите. И тогава идва следващата неустоима идея, и започвам отначало.
Със Златната мечка
Какви съвети би дала на по-неопитните продуценти, когато питчват идеята си за финансиране?
Аз наистина съм презентирала десетки пъти на питчинг форуми, и продължавам, защото умишлено съм избрала пътя за реализация на международния пазар. Филмите на Агитпроп са показвани многократно и често за първи път по BBC, Channel 4, PBS, ARTE, ZDF, NHK. Когато съм на питчинг, винаги се опитвам да вляза в обувките на отсрещната страна, да си представя какви предразсъдъци или мисли може да има „купувачът” срещу мен. Също, убедено трябва да кажа, че трябва да се предлага най-добрия възможен проект в най-добрата му форма, когато е точният момент. Ако е по-рано или твърде късно, магията не се случва.
А когато автори питчват пред теб идеята си, какво е добре да знаят?
Нямам рецепта. Обикновено е някакво сечение между правилния човек с точния проект в точното време.
Ти си и юрист – което вероятно помага при продуцентската работа. А си и богослов, също по образование. Може би за много хора тази комбинация е необичайна?
Когато човек е активен и има късмета непрекъснато да се образова и да се развива чрез работата си, неминуемо идват и въпросите за това кой си, защо си тук и сега. Образованието ми е огледало на времето, в което израснах, веднага след промените. Правото беше най-исканата специалност в университета (май и сега е така). От друга страна, аз бях приета в един от първите випуски по теология след края на социализма, в които започнаха да приемат жени. Беше въпрос на свобода на избора, на това да участвам във възстановяването на традициите и духовността. Особено много се радвам, че не станах адвокат. Работата ми на филмов и телевизионен продуцент е щастлива случайност, която се превърна в професия и мисия. Въвлякох по пътя толкова много хора. За мен е привилегия да бъда сред тях и да правя това, което обичам и все още ме радва.
Създава се Министерство на документалното кино и слагат теб министър. Какви са първите ти действия?
Няма начин да стана министър, та било то и на документалното кино. Повече ме влече да предавам знанията си, грешките, наученото на по-младите и изкушените. Вече над 10 години имам възможност да го правя чрез Балканския документален център, който създадох и който се превърна в най-важната регионална организация за документално кино с десетки подпомогнати и обучени творци и създадени филми.
Какво е най-новото, което ни препоръчваш непременно да гледаме?
София ДокуМентал е от 18 до 25 септември. Освен най-новите „must see” филми, за първи път на български фестивал ще има специална подкаст програма. Задават се няколко документални и един игрален филм, и мини сериал, посветен на убийството на премиера Зоран Джинджич – първата официална копродукция на сериал на Балканите.
Нещо, което да споделиш за финал?
Правете кино, не война!
Интервю на Милен Антиохов
