Ангел Каравланов завършва Националната художествена гимназия „Цанко Лавренов“ в Пловдив, а след това и Националната художествена академия със специалност „Скулптура“ при професор Емил Попов. Вече 15 години той се занимава професионално с изкуство. За това време е направил над 1 000 скулптури и стотици картини. Като по-голяма част от творбите си 40-годишният Ангел дарява на училища, детски градини, църкви и манастири.
"Идеята е да оставяме следи след себе си. Ние се занимаваме с вечността, с камъка и това е много отговорна работа – ти оставяш следи, които ще останат дълги години след теб. Виждате в какви времена живеем. Хората не могат да си позволят много. Скулптурата е доста скъп занаят и като практикуване и като заплащане, защото консумативите са много скъпи - камъкът, доставянето, транспортирането, повечето неща са по-обемисти, изискват намеса с кран, различни видове монтаж и това оскъпява страшно много - и не всеки може да си го позволи", споделя скулпторът и художник Ангел Каравланов.
Каква следа искаш да оставиш след себе си?
Най-малкото да научим повече за корените си, защото всеки се хвърля да обикаля чужбина, в което няма нищо лошо, но само около Пловдив имаме толкова богата култура, толкова много герои, легенди, предания, които изчезват със старците. Те си отиват с тях, защото няма на кого да ги предадат. С тези хора си отиват имена, традиции, всичко.
Това ли е твоята кауза - да увековечаваш българското чрез творчеството си?
Да, това е една от каузите, която е и най-важна за мен. Другите се нагаждат, спрямо нея. Забравяме нашите корени и традиции, а те изчезват с всяко едно поколение и това е най-тъжното. Затова реших по някакъв начин да оставям своите следи, доколкото ми стигат силите, за да радвам хората и да ги карам да си задават въпроси, да се интересуват от това какво се е случвало тук, по нашите земи.
Родопите например са нещо божествено. Толкова много космическа енергия има в това място – тракийски храмове, ранно християнски параклиси, църкви, красоти, легенди за хайдути, за моми, песни, фолклор, всичко е толкова преплетено, че 4-5 живота не могат да ми стигнат да направя половината предания и легенди, които са се случвали там.
Разговорите със старците са прекрасни, защото когато видят, че се интересуваш от някое място, веднага има предания, има легенда, има магия и вълшебство, страхотна работа – стари храмове лежат върху тракийски светилища. Вълшебно просто.
Ти самият вярващ ли си?
Да. Мисля, че има сила, която ни движи, вярващ съм. Без вяра не можеш да бориш камъка, без вяра нищо не можеш да направиш. Случвали са се доста вълшебства при монтажите на различни места.
Около Смолян имам 50-60 параклиса, където съм правил каменни икони, не съм ги зидал аз, не съм ги правил изцяло, но обичам всеки път, когато се качвам в Родопите да им нося армаган, да им нося подарък. Дали ще е за чешма, дали ще е за параклис, чувствам някакво вътрешно удовлетворение. Винаги добрите намерения намират своя път, да се случат и да си отидат на правилното място.
Преди години Каравланов стана известен с триметровата си скулптура на „Родопчанка“, поставена в смолянското село Чокманово и посветена на баба му. Той е автор и на паметника на основателя на оркестър „100 каба гайди“ Апостол Кисьов в село Стойките, придружен от надпис, който гласи „Песента и човека се раждат заедно“. По думите на Ангел всеки камък си чака времето и майстора, за да се съживи, а извайването му изисква пълно отдаване и концентрация.
"Най-много време ми отне една глава от мрамор, бях още в Академията, тя ми беше дипломна работа. Нея я правих година и половина, всеки ден на ръка с чук и длето. А най-любимата ми скулптура е от Триград, дадоха ми честта да направя Орфей и Евридика в пещерата Дяволското гърло. И стана много яка скулптура - "Изворът на Орфей" - как Орфей изважда Евридика от подземния свят, от реката Стикс", спомня си Ангел с усмивка.
Какво е отношението ти към камъка?
Аз съм като лудите, всеки път им говоря, галя ги, обяснявам им в какво ще се претворят. Всеки камък носи своята душичка, своята мелодия, даже като звук и мирис са различни, изграждането им е различно като скала – едните са вулканични, другите са утаечни. Всяко камъче си има вълшебство, своя душа, която чака да бъде изкарана, изведена.
Малко или много ти правиш намеса в обект, който е скала и ти нарушаваш целостта му и неговата форма. С много смирение трябва да се подхожда към камъка, но и смело естествено, защото без смелост и решителност няма как да се случи. Аз им говоря, бая им като една стара баба и се получават нещата.
Има си определени етапи по работата с камъка, които ако не ги следваш просто губиш пътя. В последно време, откакто работя повече с машини, съм усетил, че наистина е изчезнала онази магия от старите ми работи. Когато има досег с ръка става много по-осъзнат и дълбок процеса. Даваш му наистина живот и то заживява по-друг начин. Няма машина, която да ти направи повърхнина, каквато човешката ръката може, поне така си мисля.
Правиха една катедрала в Париж и каменоделецът, който правеше фигурите беше казал, че „всеки камък има своя мелодия, която чака да бъда изсвирена“. И това страшно много ми хареса и съм го помнил. Всеки път като тръгна към камъка се сещам за това, защото варовикът звъни по един начин, гранитът има друг звук, мраморът с неговата кристална решетка има съвсем друга дълбочина, и всеки камък лекува. Мраморът е като гъба – той поема отрицателна и положителна енергия, гранитът отдава положителна енергия, затова правят масажи с него. Даже само когато си обграден с тези скали, те пак те лекуват, странна работа. Всеки камък си има своя душа и мелодия, а аз обичам да свиря и продължавам да свиря и да изкарвам музика от тях.
Част от по-известните му творби са още 3-метрова чешма от гранит в пловдивската църква „Света Петка“, паметник на Стою Шишков в Етнографския музей, бюст-паметник на Вазов за Народна библиотека „Иван Вазов“, както и паметник на Васил Левски в село Мраченик. През 2019 година Ангел прави макет за монумент на един от най-почитаните майстори гайдари в Родопите Дафо Трендафилов, който представя по време на гайдарското надсвирване в Гела. Като голям почитател на музиката Каравланов често разнообразява скулптурата със свирене на китара или гайда.
"Ателието ми е на разкошно място, над един манастир на над 1 000 години. Денят ми всяка сутрин започва с камбана от манастира, след сутрешната им служба. Аз ставам призори, обожавам ранните утрини и чакам да забие камбаната, за да започна работа. Хората от вилната зона тръгват на работа и аз съм като будилник на целия квартал, запалвам машините и започвам да тропам с камъчета, или пък си надувам гайдата за малко да се порадвам. Сам си завиждам на ежедневието", признава Ангел.
От какво се вдъхновяваш?
От абсолютно всичко. Страшно много неща ме вдъхновяват – животинки, хора, излъчване на хора, дълбочина на характери – дали ще правиш хайдутин, или цар, или някоя богиня, или божество, или архангел, всеки път е с различна нагласа и самият камък ти говори какво точно трябва да стане и аз като кученцата с големия си нос, по нюха следвам следата.
А за какво мечтаеш?
За страшно много неща, като за начало мечтая да си направя ателието в по-читав вид, да излизат още повече творби от мен, да се улесня с разни машини и изгоди, както всеки човек. Да си направя мястото пригодно за живеене, защото в подножието на Родопите въздухът е друг. Наистина се чувстваш по-жив и по свободен. Отваря ти се душата и можеш по-лесно да твориш, докато в града става все по-сложно и не ми издържа психиката вече. Обичам си дивото аз, при всеки удобен момент се качвам някъде в Балкана, хващам Родопите или Стара планина, не мога да вирея другаде.
Каза ми, че мечтаеш и за мотор?
Да, това е друга мечта. Даже съм си направил фонд за чопър, още нямам книжка, но меракът е по-силен от всичко.
Аз вярвам, че всеки човек може да промени света към по-добро. Най-малкото с едни елементарни рисунки – да освежиш една фасада, да й дадеш малко живот, ежедневието на хората, които обитават това място, става съвсем друго и те започват да се радват. По някакъв начин се завърта една добра вълна и всеки гледа да спомогне да стане това място по-добро и нормално за обитаване. Ентусиазирах се да рисувам детски градини и училища, защото общините нехаят, а хората се радват и на малко, все пак там отглеждаш бъдещето на България. Щом не можеш да отделиш средства за децата, за каква политика говорим, просто е безумно.
Започнах от една детска градина в Пловдив. Много я харесаха и искаха и втора, после продължих със села и си дадох сметка, че за 1 седмица съм изрисувал 3 училища и 4 градини. Даже при последната нарисувах и яслата до нея, защото фасадите бяха слети.
Може ли само с изкуство да се издържа човек в България?
Ужасно трудно е, аз го правя професионално вече 15 години. Но е страшно трудно, защото обществото се промени много, няма ги вече ценителите, меценатите, които ги е имало навремето, които са отделяли средства да се вдигат монументи. Виждате какво ни е управлението, държавата, даже няма смисъл да влизаме в такива подробности. Дори име не можеш да направиш, няма ги вече хората, които милеят за изкуство, аз не ги виждам.
Пловдив, който е най-прекрасният град на художници с традиции, и тук всичко е станало тотално мъртвило. Доста трудно става всичко, докато навън нещата се случват по-лесно, защото когато видят в един човек талант, те се опитват да му помогнат, а тук е точно обратното – когато някой може, ти му се явяваш конкуренция и всеки гледа да те бутне по-встрани. Всеки си има разбирания и очаквания. Аз се радвам, че съм жив и здрав, правя си моите неща, доколкото ми стигат силите и се наслаждавам на пътя. Всеки ден се уча на нещо ново.
Замислял ли си се за работа в чужбина?
Опитвал съм се, но не беше моето. Изкарах 6 месеца в Палма де Майорка, бях при един професор от кралската академия, правих му фигури от камък, но не е моето – душичката ти се свива. Влече ме тук планината. Първото нещо, което направих, когато се прибрах, беше да избягам до Родопите. Не се чувстваш на мястото си. Всички пари на света може да ги имаш, но няма с кой да си кажеш 2 приказки, никой не си там.
Освен скулптор и художник Каравланов е и гайдар, част от ансамбъл "Еподай" с ръководител Веселин Козарев.
"Едно прекрасно младо момче, което се е нагърбило с не леката задача да поддържа изконното и традициите. Той свири страхотно, за мен е като Орфей. Сбъдна ми мечта, показа ми всичко, но аз още се уча. Има си специални репертоари, песните са наредени в сюити, всяка следваща сюита ти раздвижва пръстите по различен начин. Тепърва навлизам в нещата, но е огромна чест, че ми се сбъдна и тази мечта.
Това ми беше детска мечта. Баба ми е от едно село Чокманово, тя беше родопска певица и тя е човекът, който е възпитал у мен любовта към родопската музика и ценности. От малък си мечтаех да имам гайда, но не можа да се случи. И преди 6 или 7 години си я купих за имения ден", споделя творецът.
Какво за теб е България?
Всичко – място, което обожавам и без което не мога, което ме вдъхновява, музика, камък, всичко. Погледнете това са вековни дървета около нас, какво спокойствие създават – само като седнеш и знаеш, че си си на мястото.
Оставяме Ангел в планината, в подножието на Родопите – там, където се чувства най-спокоен, зареден и енергичен. Защото изкуство изисква време и майсторлък, но не може без вдъхновение. Вдъхновение за още много сбъднати мечти от камък.
Интервю на Габриела Андреева
