След един месец война най-горещата точка на картата на Украйна все още е Мариупол. Градът на брега на Азовско море в продължение на седмици бе блокиран от руските войски, които редовно го обстрелваха - включително жилищните райони в него. Успелите да напуснат града разказват, че детските площадки пред блоковете, където има пясък и пръстта е по-мека, са осеяни с масови гробове с набързо скалъпени дървени кръстове.
Още: Руснаците атакуват на скутери позиции на "Азов" (ВИДЕО)
До началото на войната в Мариупол живеят около половин милион души - това е 10-ият по големина град в Украйна. И най-големият от близко разположените до самопровъзгласилите се Донецка и Луганска народни републики – едва на 20-тина километра от линията на съприкосновение с "републиките".
Именно в Мариуполска област започнаха най-тежките битки между въоръжените сили на Русия и Украйна, а градът се оказа под блокада. Мариупол е без ток, вода, храна и лекарства и в него все още се намират над 170 хиляди души (според оценка на местните власти), които живеят при нечовешки условия. Би Би Си записа историите на двама от оцелелите от ада, които са имали късмета да се евакуират.
Още: Зеленски: Украйна не се отказва от НАТО
Още: Взрив, експлозия - съдбата на голям руски оръжеен склад в Новочеркаск (ВИДЕО)
Разказва журналистът Николай Осиченко, директор на Мариуполския телевизионен канал
На 24 февруари грохотът, който се чу в Мариупол, не разтревожи никого, защото градът е почти на демаркационната линия с отцепническите републики вече осем години и до нас от време на време и преди достигаха подобни звуци. Затова в този ден и дори на 25 и 26 февруари, никой не вярваше, че градът на практика ще бъде изравнен със земята.
Всичко за войната в Украйна на живо във Viber канала ни! Последвайте ни тук!
Още: След разлива: Мъртви делфини изплуваха в Новоросийск (ВИДЕО)
Усещането за нещо необратимо дойде, когато в града спря токът. Поради липса на електричество помпените станции също бяха изключени, съответно останахме без вода и отопление. От всички блага на цивилизацията ни останаха две – газът и мобилните комуникации.
ОЩЕ: Украински генерал: Заменям живота си за този на децата от Мариупол
Тъй като нямаше ток, никой не можеше да гледа нашия канал. Затова нямаше смисъл колегите да ходят в редакцията, останахме да работим от вкъщи, правехме някакви материали на телефоните си и ги публикувахме в социалните мрежи. Имаше няколко мобилни комуникационни кули, които работеха с генератори, така че имаше сигнал. Аз се качвах на десетия етаж на кооперацията ни, хващах този сигнал и бързо качвах някакви неща в интернет. Беше важно да предаваме какво се случва в града, а и това бе успокоение за близки и познати извън Мариупол, за да знаят, че сме живи.
Още: След нападението в Казан: Путин се закани с унищожителен отговор
Още: Нападателят от Магдебург: Незабележим и потаен
Президент Мариупольского телевидения Николай Осиченко рассказал Euronews, как живёт город, заблокированный российскими войсками. https://t.co/fHTB9kwy5v
— Euronews на русском (@euronewsru) March 21, 2022
След като спря и газът, първото нещо, което усетихме, не беше липсата на храна, а невъзможността да си приготвяме храна. Хлябът също стана дефицитен, защото никой вече не печеше. Що се отнася до водата, която стана по-скъпа от златото, имаше няколко начина да си я набавим. Първо, в града има няколко извора, но всички те са в паркове. За да отидете дотам се излагате на жесток риск. Освен това чакате на дълга опашка и можете да си налеете само 5-литрова бутилка – не за друго, а защото се връщате с нея тичайки и просто не можете да пренесете повече. Всъщност много бързо около тези извори вече бе пълно с трупове.
Вторият източник на вода бе снегът. Прозорците на жилището ни бяха счупени заради обстрела и живеехме на минус 10 градуса. Но една сутрин видяхме, че навън е навалял сняг и се зарадвахме като деца, защото снегът е вода. Навън бе пълно с хора, които с лопатки пълнеха кофи със сняг и го отнасяха вкъщи, за да го разтопят. Но заради студа, той се топеше много бавно - цели два дни. И се оказа, че малко бяхме позабравили законите на физиката, защото от една пълна догоре кофа се получаваше накрая само около три сантиметра вода на дъното.
Източихме водата от радиаторите и я използвахме за тоалетната – бяхме се разбрали, че ще изливаме от нея само по веднъж на ден или дори на два дни. Тази вода е абсолютно забранено да се пие, тъй като съдържа компоненти, които й позволяват да не замръзва. Но след известно време някои хора започнаха да пият от нея, защото просто нямаше друга. Веднъж се опитахме да сварим картофи в нея. Но, очевидно, огънят ни беше много слаб, защото ги варихме почти цял ден и накрая пак останаха сурови.
ОЩЕ: 20 дни в ада: Разказът на журналистите, снимали до последно трагедията в Мариупол
Криехме се в подземния паркинг на блока, бяхме пренесли там матраци. Хората предимно от високите етажи оставаха там и да нощуват, защото ги беше страх. Живеещите като нас на по-долните етажи си бяхме оборудвали места за спане в коридорите и най-вече в банята, защото там няма прозорци. И така до 13 март. На този ден стоях в банята и се бръснех на сухо, без вода. И в този момент започнаха да ни обстрелват от самолети. Чудовищен звук, който задейства инстинктите ти на диво животно. За да разберете по-добре как се почувствах, имайте предвид, че в продължение на 14-16 години пътувах много по демаркационната линия поради естеството на работата си, бил съм подложен на обстрел и знаех как да се държа. Но това беше нещо невъобразимо. Взривната вълна ме хвърли първо наляво, после надясно. Изтичах от банята, втурнах се в стаята, където бяха жена ми и синът ми. Всички заедно изтичахме обратно до банята. Нови експлозии. Седяхме 20 минути, страхувайки се да излезем. Когато излязохме, всички прозорци бяха изпочупени, тежките дъбови врати на стаите бяха избити.
След това и ние се преместихме в подземието. Беше тясно, майките с деца спяха на матраците, до стената седнали на столове спяха възрастни хора, аз и жена ми бяхме под стълбите. Температурата беше 12-13 градуса.
На 15 март решихме да тръгнем по един от хуманитарните коридори - късметлии бяхме, защото имахме кола и достатъчно бензин. Пътят до град Запорожие, който обикновено отнема два часа и половина, го взехме за 15 часа. Имаше задръствания и руски контролно-пропускателни пунктове. Докато прекосявахме Мариупол се стараехме да не гледаме по улиците доколкото беше възможно – беше пълно с трупове, откъснати ръце, крака. Направих всичко възможно да разсейвам през цялото време сина ми, за да не се оглежда наоколо. Той е на 12 години, но за тези дни порасна изведнъж. През тези седмици той никога не плачеше, не изпадаше в истерия, опитваше се да ми помага във всичко. Веднъж се притесни и го попитах какво има, а той ми отговори: "Слушай, пресметнах водата, ще ни стигне само за два дни".
Как се чувствам сега, след като излязохме от Мариупол? Аз съм работохолик. Пристигнах в Запорожие и нямаше и един ден, в който да не правя нещо. Давам интервюта, срещам се постоянно с доброволци, казвам им за какво да се подготвят. И през цялото това време си мисля колко глупаво беше да се качвам до десетия етаж на блока по няколко пъти дневно. Когато самолетите прелитаха, аз се отдалечавах от прозореца и се скриех зад стената, мислейки си, че това ще ме спаси. Сега разбирам, че това беше абсолютна глупост и животът ми можеше да свърши там, а тогава семейството ми без мен нямаше да може да напусне града.
Разказва Надежда Сухорукова, журналистка в държавната телевизия "Дом"
Сутринта на 24 февруари ни събуди звукът от експлозии. Честно казано, не се уплаших, защото тук, на демаркационната линия, от 2014 г. от време на време чувахме такива звуци. Но около 5 ч. сутринта дойде SMS от главния ни редактор: "Хора, събуждайте се. Война е". Не ми го побираше главата и си помислих, че е някаква грешка. Отидохме на пресконференция на кмета. Той беше напълно озадачен, но каза, че Мариупол е преден пост на Украйна и ще бъде защитен, няма да пуснем агресора в града. След брифинга с оператора отидохме в центъра на града, тогава все още имаше тролейбуси, автобуси, беше пълно с хора. Хората, които интервюирахме, не разбираха много добре какво се случва, оплакваха се, че има опашки в магазините, но казваха, че не се страхуват от нищо.
ОЩЕ: Мариупол под обсада: Водата свърши, хората пият от локвите
Всичко се промени за няколко дни. Първо затвориха аптеките, после зоомагазините, а експлозиите вече се чуваха съвсем наблизо. Но в началото ние понякога все още дори не слизахме в мазето да се крием. Просто покривахме главите си с възглавниците и брояхме взривовете. Но всеки ден ставаше все по-зле. Първо спряха тока, после водата, след това газа.
В нашия район вода ни докарваше един обикновен мариуполец в голяма бяла бъчва – искаше просто да помогне. Хората се редяха пред колата му и чакаха с часове да си налеят и се разбягваха едва когато снарядите падаха съвсем наблизо. Вода събирахме и с кофи под водосточните тръби. За да си набавим дърва за огън, събирахме клони, режехме огради, люлки и всичко дървено, което намирахме, за да можем да си сготвим поне малко храна. Тогава все още можеше да се излезе навън.
Седмица по-късно стреляха вече непрекъснато. И дори три минути, прекарани на двора, бяха опасни.
Кучето хранехме с това, което ядяхме и ние самите. Добре гледаният ни досега лабрадор ядеше през последната седмица само по две супени лъжици каша, също като нас. За котарака ни имаше храна, но по някаква причина той ядеше съвсем малко. Може би предчувстваше какво ще се случи, горкият, как ще се наложи да го изоставя.
Напуснахме Мариупол ненадейно. В града останаха мои роднини, а братовчед ми загина – отишъл за вода и попаднал под обстрел. Закараха го в гаража и още лежи там, непогребан. Родителите му научиха за смъртта му едва седмица по-късно.
Успях да взема с нас кучето, а котаракът Йосик остана моята вечна болка. Нямахме време да се качим до апартамента, той остана там сам. Много съм виновна пред него, сърцето ми се къса. Мисля си за него през цялото време и се упреквам, че се уплаших и не се качих да го взема.
Сега няма връзка с Мариупол. Хората, които успяват да го напуснат, казват, че сега е още по-страшно. Стотици хиляди хора все още са там, хванати в капан и продължават да оцеляват в ада.
С моите роднини и приятели сме рускоезични, но сме украинци, нашата родина е Украйна и никога не сме искали Русия да ни "освобождава". Изобщо не вярвахме, че руснаците ще се осмелят да дойдат на нашата земя. Мислехме, че имат здрав разум да не започват война. Как изобщо е възможно това в XXI век? Но се оказа, че нашествениците все още живеят в Средновековието.
ОЩЕ: Кадиров с ултиматум към украинските бойци, укрепили се в "Азовстал", да се предадат до ден (ВИДЕО)
