През последните няколко месеца текат разгорещени дебати за бъдещето на българската електроенергетика. Централно място в тях заема бъдещето на въглищните ни централи. Казусът с тях продължава да се заплита заради устремената политика на ЕС в посока отказване от въглищата в полза на "по-чисти" енергоизточници. Зад идеалистично звучащите идеи обаче прозира една жестока утопия – повечето държави от Централна и Източна Европа не могат да си позволят бърз отказ от въглищата, пише анализаторът Борислав Боев в специален коментар за Actualno.com.
В тези държави ТЕЦ-овете формират гръбнака на електроенергийния микс, а всяка една стъпка в посока ударно извеждане на въглищата от експлоатация е в състояние да нанесе трайни вреди не само върху енергийната, но и върху цялостната икономическа сигурност на цели региони.
В България въглищните централи формират над 45% от електроенергийния микс. Към настоящия момент ТЕЦ-овете са безалтернативни в базовата компонента на този микс. Заедно с АЕЦ „Козлодуй“, те образуват гръбнака на българската енергетика. За съжаление, политиките на ЕС и непрекъснатото повишаване цените на въглеродните квоти чертаят доста неясно бъдеще за въглищните централи в България.
Държавната "Марица Изток" 2 е в изключително тежко финансово състояние, най-вече заради драстичния скок в цената на въглеродните емисии през последната година. Финансовите загуби за изминалата 2018 г. са в размер на 332 млн. лева, което е почти двойно увеличение спрямо предходната 2017 г. По силата на договорите сключени за частните марици, българската държава плаща и техните въглеродни емисии. Тук е мястото да отбележим, че въпреки огромното емитиране на въглеродни емисии, нашите въглищни централи направиха огромни инвестиции в инсталирането на сероочистващи съоръжения, които предотвратяват изхвърлянето на далеч по-вредни газове като серен диоксид в атмосферата. Този факт обикновено се пропуска, когато се заговори за екологичния профил на българските ТЕЦ-ове.
За съжаление, обаче климатичната рамка на ЕС е насочена към ограничаването на въглеродните емисии – обстоятелство, което на този етап не може да бъде заобиколено. Драстичното увеличаване на цените на CO2 квотите нанася преки щети върху финансовите резултати на централите, оттам и върху себестойността на произвежданата енергия. Рано или късно това ще се отрази и върху крайната цена на електричеството, която достига до основните икономически агенти в лицето на бизнеса и домакинствата.
В тези условия правителството е единствения сериозен играч, който може да предприеме някакви действия за спасяване на българските ТЕЦ-ове. Системните проблеми в енергетиката, наред с усложненото положение на въглищните централи обаче не дават широко поле за действие на правителството. Все пак решенията за бъдещето на българските ТЕЦ-ове до голяма степен зависят от политическата воля и правителствените политики - както на национално, така и на европейско ниво. Това е така поради няколко причини.
България е подписала редица споразумения в областта на климатичните политики, а отговорността за тяхното спазване пада на плещите именно на правителството. Генералната насока в тези споразумения е драстичното намаляване на въглеродните емисии. Това означава, че България трябва да ограничи производствата с най-висок въглероден отпечатък или да плаща все по-скъпите им емисионни квоти. Такъв е случаят с българските въглищни централи. В този заплетен енергиен ребус пред българските власти стоят няколко възможни варианта, като всичките носят със себе си значителен политически и икономически риск:
Първи вариант. Излизане от международните споразумения и напускане на европейския пазар на въглеродни емисии. Това ще подобри финансовото състояние на ТЕЦ-овете, но ще навлече гнева на Брюксел, който напоследък става "все по-зелен" политически. Правителството ще започне да търпи удари отвън, като не е изключено и да бъдат налагани глоби или санкции. Едва ли този вариант въобще е реалистичен и стои на дневен ред, защото рисковете които носи със себе си, са огромни.
Втори вариант. Продължаване плащанията на квотите, независимо колко се покачва тяхната цена. Тук акцентът е социален - запазване на стотици хиляди работни места (първични и вторични). Но в същото време ТЕЦ-овете продължават да трупат финансови загуби, оттам се увеличават дефицитите в енергетиката и се завърта порочен цикъл, който в дългосрочен план е с неблагоприятен край за всички.
Трети вариант. Затваряне на въглищните централи. Това е най-лошия сценарий за българската електроенергетика. Налице са икономически реалности, които го обуславят, но така България практически губи енергетиката си, защото, както вече споменахме, към момента ТЕЦ-овете формират 45% от енергийния микс. Няма нужда да разиграваме сценарии, при които губим половината от енергийното си производство.
Четвърти вариант. Възможности за дерогация. Предвидената възможност за дерогация (изключение) дава шанс на българските централи да се възползват от режим, при който екологичните норми и такси са по-поносими. Предоставянето на дерогация е предвидено по чл. 15 (4) от Директива 2010/75 и това е единствения „мек“ вариант, при който нашите централи могат да запазят някаква икономическа целесъобразност. В противен случай въглищните централи ще попаднат под ударите на новите еконорми в ЕС, които влизат в сила от 2021 г. Те включват още по-строги изисквания и високи цени на емисиите на серен диоксид, живак, азотни окиси и т.н.
В настоящия етап на своето технико-технологично развитие, енергетиката продължава да бъде отрасъл, който не може да бъде преструктуриран в бързи срокове от порядъка на 2-3 години. Поддържането на равновесието в енергийната система е от ключово значение за правилното ѝ функциониране и всякакво експериментално разместване на основните елементи в системата ще има непредвидими последици. За реализирането на всяко едно стратегическо решение в сектора ще са нужни поне няколко години. Това се отнася както за разкриването на нови ядрени мощности, така и за евентуалното извеждане от експлоатация на някои остарели такива в лицето на въглищните централи.
Българското правителство трябва да намери начин да защити националния интерес, а този интерес към момента е красноречив – страната ни не може да се откаже от въглищните централи в краткосрочен план.
Ако енергийната политика в Брюксел запази тенденцията за увеличаване цените на въглеродните квоти и допълнително затягане на екологичните норми, то кризата с въглищната енергетика ще става все по-трудна за решаване. Това поставя в неизгодно положение всички страни, разчитащи на въглищни централи като основен енергиен източник.
Тук е мястото да се отбележи и важността от изготвянето на солидна Национална стратегия за развитието на българската енергетика, която да очертае рамката и пътя, по който ще върви българската енергетика в средносрочен и дългосрочен план. Това трябва да бъде съобразено и с технологичните и икономически процеси, които вървят в световен мащаб. На европейско ниво страната ни трябва да търси други партньори - най-вече в лицето на държавите от Централна и Източна Европа, които се сблъскват със идентични проблеми.
Изводът от цялата ситуация е, че политическите решения са сериозна част от формирането на устойчивия енергиен микс на България. Постигането на адекватно и далновидно политическо решение на първо място изисква защитаването на националния интерес. Без отчитането на фактори като наличие (или липса) на енергийни ресурси и цялостната финансово-икономическа обстановка, залагането на стратегически приоритети в енергетиката е немислимо.
