"България"
Обичах те, когато бе робиня
и влачеше позорния хомот,
и всеки зов към по-добър живот
над теб минуваше кат през пустиня.
Обичах те, кога изгря над теб
зорницата на твойто пробужденье,
духовна светлина и просвещенье
за тебе станаха насъщний хлеб.
Обичах те, кога ярем да счупиш,
ти меч изтегли във неравен бой
и с жертви страшни, скъпи и безброй
успя си бъдещето да изкупиш.
Обичах те, когато заблестя
свободата над твоите балкани,
кога над твойте пепелища, рани –
живот разкошен буйно зацъфтя.
Здрависах те, кога света зачуди
при Сливница с победни си ура
и първите си лаври ти набра,
и мощ незнайна се у теб пробуди.
Обичах те във твойте смутни дни
и в трусовете страшни, що изпати,
когато в късо време преживя ти
на век тревогите, безчет злини.
Обичам те и днес, кога забрави
задачи светли и уроци зли,
на жажди бесни, диви крамоли
да станеш поприще се ти остави;
когато в твойта почва семена
ужасни падат – за ужасна жътва,
и пъклен дух към лош те път упътва,
обезверена в всички знамена;
кога си жадна да чуйш бодър зов,
о майко бедна, майко безпокойна –
и повече от сявгаш си достойна
за плач, за порицанье и любов!
Иван Вазов
