Отровни стрели, ножове, копия, брадви, камъни - всички те са използвани и размахвани яростно. През годините, посланието на местните жители от малкия остров Северен Сентинел в Бенгалския залив не можеше да бъде по-ясно: „Стойте надалеч. Вървете си. Разкарайте се. Посетителите не са добре дошли. Искаме да бъдем сами”.
Разбира се, те го правят. Жителите на Сентинел са едни от малкото останали "недокоснати от цивилизацията, живеещи в пълна изолация народи" в света и те са решени да запазят своя начин на живот. Което означава, че ние знаем отчайващо малко за техния език, култура, вяра или дори колко души наброяват те днес.
Но това, което знаем, е, че те поне от 30 000 години живеят щастливо и до голяма степен в добро здраве на малкия си, от 20 квадратни километра, тучен, покрит с мангрови гори остров.
През всичките тези години, те се изхранват с диви прасета, миди, събиране на горски плодове и мед, устройват оргии на плажа и отблъскват, меко казано, почти всеки посетител с дъжд от отровни стрели и с остри като бръснач мачета.
Затова, не беше така изненадващо, когато миналия уикенд, Джон Алън Чоу, 26-годишен американски мисионер и изследовател, който посети острова, беше повален от отровна стрела, а след това посечен и влачен по белия пясъчен плаж, докато издъхне.
Очевидно Чоу, дипломирал се в евангелисткия университет в Оклахома, е приемал като своя мисия да покръсти в християнската вяра жителите на Северен Сентинел и дори веднъж вече бе стъпвал на острова. Добронамереният, беден Чоу. Разбира се, смъртта му е истинска трагедия - млад живот, прекъснат по такъв ужасяващ начин. Той продължавал да върви между стрелите, докато те стреляли с единствената мисъл да предаде Божието послание. Всички, които са го познавали говорят за него като за прекрасно човешко същество - "любезен", " с голямо сърце" и "с прекрасно чувство за хумор".
Но той не е трябвало да бъде там. Според индийското законодателство е незаконно за всеки да бъде на по-малко от пет морски мили разстояние от островите, а от миналата година дори заснемането на местните жители на Андаманските острови, включително Северен Сентинел, е незаконно. Това е с цел отчасти да бъдат предпазени посетителите като Чоу от поведението и смъртоносните заплахи на местните жители.
Но по-важната цел е да се гарантира оцеляването на последното преднеолитно племе в света. Хора, толкова изолирани, толкова отделени, толкова недокоснати от съвременния начин на живот, че вероятно нямат някаква съпротивителна сила към заболяваня като грип, морбили или дори настинка.
Както казва Софи Григ, старши изследовател в "Survival International": "Това е едно от най-уязвимите племена на планетата. Може да бъдат заразени с болести, които буквално биха могли да ги изтрият, да ги заличат от лицето на земята”. Това би било бедствие за тях, но и антропологична катастрофа. Тъй като жителите на остров Сентинел са единствените преживели преки потомци на първите хора в Азия. Преди повече от 75 000 години те са се преселили от Африка в Близкия изток, Бирма и Индия.
Някои се заселили на Андаманските острови, други продължили, но някои останали на Северен Сентинел, привлечени от мангровата джунгла, идеалните бели пясъчни плажове и природно изобилие така лесно за придобиване, без необходимост от култивиране на земята. Мъжете ловували костенурки, диви прасета и риба с лъкове, стрели и копия от кост и дърво. Жените събирали кокосови орехи, кореноплодни, миди, ловяли риба. През лятото събирали мед, натривайки телата си със специална паста от листа като репелент против ухапванията от пчелите. Всички ходели голи, покрити само с няколко листа и живеели на малки родови групи. И по този начин, от 30 000 години насам, те продължават да живеят, защитени по море и чрез своята собствена скрита, невидима агресия от модернизацията и нейните придобивки, от пластмасата, стреса и другите хора.
Първият документиран контакт с племето датира отпреди повече от 1000 години и е осъществен от китайски и арабски изследователи, които били прогонени с обстрел от стрели и които описали местните като три метра високи с човешки тела и птичи клюнове. Почти всеки опит островните жители да бъдат посетени , завършвал катастрофално.
Когато Марко Поло попаднал на островите през ХІІІ век, той пише: "Те са най-жестоките и безпощадни хора, които изглежда изяждат всеки, когото заловят." А през 1563 г. един моряк, капитан Цезар Фредерик, предупреждава: „ ако кораб, при лошо стечение на обстоятелствата, се озове на тези острови, никой не се връща жив”.
Така че от дълго време, дори когато останалата част от Андаманите и близките острови Никобар били колонизирани от британците през 1850 г. и превърнати в място, където били заточвани осъдените, населението на Сентинел било оставено само на себе си да ловува, изхранва и весели в плодородния островен рай. До 1880 г., когато една британска колониална експедиция, водена от Морис Видал Портман, пристигнала с въоръжен отряд, отвлякла цяло семейство и ги закарала в Порт Блеър на Андаманските острови. Възрастните веднага починали и засрамен Портман побързал да върне с подаръци четирите деца на острова. В продължение на почти век след това островитяните били оставени до голяма степен на спокойствие.
Докато през 1970 г. група антрополози се приближава до острова, с дневници и камери, готови да документират, но са посрещнати с дъжд от стрели и стават свидетели на плажна оргия, описано от един от очевидците като "вид чифтосване в общността...ужасяващ танц на желание и похот ".
Четири години по-късно има друг опит за нахлуване - този път посетителите носят дарове от миниатюрна пластмасова кола, живо прасе и селекция от алуминиеви съдове.
Отговорът? Още една поредна порция отровни стрели. Посланието никога не се променя:” Моля, оставете ни сами. Не искаме да бъдем приятели”.
Решението им да се съпротивляват на контакта с външния свят е само по себе си интелигентно. Те често са наричани хора откаменна ера или примитивни, но от малкото, което е позволено на външният свят да знае, те са всичко друго, но не и това.
Въпреки, че се смята, че те са забравили как се пали огън - тъй като поддържат множество огньове постоянно запалени – няма съмнение, че техните познания по ботаника, зоология и медициня са удивителни, макар и неконвенционални.
Те очевидно вярват, че ядливите растения са защитени от добридухове, а отровните растения са обладани от злото.
Изненадващо, всички жители на острова оцеляват по време на цунамито през 2004 г., при което загинаха 250 000 души. Смята се, че подобно на много животни, те са почувствали земетресението, знаели са, че чудовищната вълна е на път и са се покатерили на дърветата, взимайки безценния огън със себе си. И когато, хеликоптер на бреговата охрана, кръжи над острова няколко дни по-късно, за да установи как са преживели бедствието, той бива обстрелван с отровни стрели.
Никой не знае точната популация на остров Северен Сентинел, но се смята, че е в упадък. През 2011 г. при опит за преброяване от безопасно разстояние, са забелязани 15 души. При преброяването 10 години по-рано населението е било 39 души.
Светът някога е бил пълен със "самобитни" култури – коренно островно население или племенни общности в джунглите със собствен език и обичаи - като тази на на Сентинел. Днес има само 100 групи от хора, разпръснати по целия свят - включително индианците яномами в северна Бразилия; Айорео-Тотобегосоде в Боливия; и докато последният член не умря през 2011 г., тази на племето Бо от Андаманските острови - които не знаят нищо за нашия свят и правят всичко възможно да останат загадка за него.
Но колкото и да са негостоприемни те, посетителите продължават да идват.
Чоу е прекрасен млад мъж със светъл характер. Той твърди, че е бил "очарован" от народа на Северен Сентинал и ги е изследвал.
Разбира се, той е знаел за опасността, пред която е изправен. Вероятно е знаел за панамския товарен кораб, който се е разбил близо до острова през 1981 г. и как екипажът е бил нападнат от "диви мъже". И със сигурност е чувал, че двамата индийски рибари са посечени до смърт през 2006 г., след като лодката им случайно достига брега на острова. Чоу дори е написал писмо до родителите си, преди да тръгне, в което казва: "Мисля, че си заслужава да представя Исус на тези хора. Моля ви, не се сърдете на тях или на Бога, ако ме убият”. Той е посещавал и преди фаталното пътуване острова и е носел ножици, безопасни игли и футболна топка като подаръци. В замяна местните го засипват с дъжд от стрели и повреждат кануто му. "Бях толкова мил и добронамерен към тях, защо са толкова ядосани и агресивни", пише в дневника Чоу.
Индийското правителство е приело политиката да следи за благополучието на племето от безопасно разстояние.
Седемте рибари, които съпровождат Чоу и кануто му в рамките на забранената зона - и стават свидетели на неговата смърт - са арестувани, но никой от жителите на острова няма да бъде обезпокоен от властите.
Да се надяваме, че други безразсъдни души, ще се поучат от трагичната гибел на бедния Чоу. Защото оцеляването на жителите на остров Сентинел зависи от това.
Джейн Фрайър за Daily Mail, превод: БГНЕС
