Един от най-популярните български поети живее в труден и бурен исторически период. Преживява ужаса на 4 войни. Заради Деветоюнския преврат през 1923 г. той не може да лекува заболяването си от милиарна туберкулоза, което води до ранната му смърт.
Христо Смирненски умира малко преди да навърши 25 години на 18 юни 1923 г. Въпреки краткия си живот поетът ни оставя над 800 лирически и над 100 прозаически произведения.
Поетът е роден с името Христо Димитров Измирлиев на 30 септември 1898 г. в българския южномакедонски град Кукуш, тогава в Османската империя, а днес Килкис, Гърция.
Детство и младежки години
Бащата на бъдещия поет е сладкар и член на Македонската революционна организация, основана от Гоце Делчев. Още като ученик в началното училище той започва да пише детски стихчета. Най-напред учи в родния Кукуш, а след това заминава при дядо си в София за кратко, след което отново се връща при родителите си, където завършва гимназия. Има голямо желание да учи в Солунската гимназия, но поради липса на средства, се принуждава да прекъсне образованието си и да помага на баща си в сладкарския занаят.
През 1913 г. цялото семейство напуска родния дом, тъй като Кукуш е опожарен в края на Междусъюзническата война. Преселват се в София, където живеят като бежанци в един от крайните столични квартали Ючбунар. Записва се в Техническото училище и започва да продава вестници, за да помага на семейството. Докато е четвърти курс става свидетел на най-кръвопролитния сблъсък край Захарна фабрика, когато е потушено Войнишкото въстание. Ужасен от жестокостта, с която правителството убива метежниците, напуска военното училище, а баща му е принуден да плати неустойка.
Поетична и публицистична дейност
Заедно с по-големия си брат Тома Измирлиев започват да публикуват стихове и проза в хумористичния вестник „К‘во да е“. Тогава Христо е едва 16-годишен. Продължава да публикува във вестник “Българан”. Докато е юнкер във Военното училище работи като редактор във вестник “Смях и сълзи”, където за първи път се подписва с псевдонима Христо Смирненски.
Учи в Юридическия факултет на Софийския университет.
Продължава да публикува фейлетони и хумористични стихове. През 1918 г. излиза първата му стихосбирка “Разнокалибрени въздишки в стихове и проза”. Продължава да се развива като сатирик и поет хуморист, но хуморът ми става все по-социално насочен. Поетът става член на Комунистическия младежки съюз, а по-късно и на комунистическата партия.
Защо Смирненски?
Най-напред Христо Измирлиев публикува под различни псевдоними - Ведбал, Орезам, Южен Северняк, Гаврош и др. По едно време Христо Измирлиев иска да излее мъката си по смъртта на свой приятел, убит на фронта. Но как да подпише такова тъжно стихотворение с Ведбал, име, което читателите свързват с хумористични творби.
Тогава започва да търси друг псевдоним. Някой му препоръчва да се подписва с истинското си име - Христо Измирлиев. Но той бърза да възрази “Измирлиев… много непоетично… звучи като софийската бакалница “Измир” срещу битпазар”. Постепенно приятелите стигнали до откритието, че турското Измир на гръцки звучи Смирна, което звучи по-поетически. Така поетът започва да се подписва с името “Христо Смирненски”.
Поет на бедните
“Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!
Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица…”
Христо Смирненски въвежда в поезията темата за пролетарската революция, но основната идея в творчеството му е социалната несправедливост. Именно социалната принадлежност е определящ фактор за идеологическите му възгледи. Самият той живял в мизерия и немотия, Смирненски създава атмосфера на тревожна напрегнатост, страдание и безнадеждност. Смирненски се превръща в борец за нов свят, без болка и несправедливост, бедност и мъка.
“Приказка за стълбата”
През май 1923 г. Христо Смирненски публикува сатиричното произведение “Приказка за стълбата”, което се превръща в едно напомняне за безпощадните закони на “стълбата нагоре, която води надолу”, за отровата на властта, предателството и съкрушителните резултати на властолюбието. Образът на главния герой, въпреки сатиричния жанр на разказа, е трагичен.
През 2001 г. Огнян Герджиков става председател на Народното събрание и подарява на всички 240 депутати копие от “Приказка на стълбата”. Поетът неслучайно посвещава текста на всички, които си казват “Това не се отнася до мене!”.
