С развитието на технологиите и модернизиране на производството в редица сфери много стари български професии, част от традициите и корените ни, се превърнаха от поминък за хората в спомен от миналото. Абаджийство и кафтанджийство са сред изчезналите занаяти у нас, разказващи за бита и поминъка на предците ни.
Широко разпространени в недалечното минало, днес тези занаяти припомнят за себе си само от спомени, разкази и музейни сбирки. Забравили сме даже каква е разликата между абаджийство и кафтанджийство и защо занаятчиите, заети с тях, са били толкова уважавани и търсени. Ако никога не сте чували за тези два занаята, пропуснали сте да се насладите на частичка от корените и Родината ни, на старите бит и традиции и е време да поправите пропуска. За да разберете каква е разликата между абаджийство и кафтанджийство, първо трябва да се запознаете с всеки от тези два занаята.
Какво е абаджийство?
Абаджийството е широко застъпен в миналото и изчезнал днес занаят, свързан с изработването на носии, дрехи, военни униформи от вълнен план, наречен аба, откъдето идва и името на занаята. Най-ярко присъствие и развитие този занаят бележи през 18-19 век, макар да се изработвали дрехи от аба много по-рано, за което свидетелства византийският хронист от 14. век Григора, сочещ, че българите носели дрехи от плат, наречен аба, които заместват в голяма степен овчите кожи.
Абаджийството се развива значително по време на Труското иго, когато дрехите от аба били необходими за войските и абаджиите получавали нареждания да увеличат производството. В онези години абаджийството било основен поминък за българите и е играло важна роля в стопанския живот на Турция.
Абаджийството се развивало най-добре в онези райони от страната, където имало много вълна и където добре развитото домашно тъкачество като Троян – град с традиции и история, чиито жени се славели като едни от най-добрите тъкачки. Абаджиите използвали домашно тъкан шаяк, за да изработят потури, салтамарки, сукмани, ямурлуци и други от шаяк, украсени с гайтани, които се продавали както на местна почва – на панаира при Троянския манастир, така и в цялата страна, а и извън нея – в Цариград, Сърбия, Мала Азия и др.
Какво е кафтанджийство?
Наред с абаджийството по родните земи се развивал и процъфтявал и друг занаят, също изчезнал и забравен днес – кафтанджийството, свързан с изработване на дрехи от вълнен плат, като основното изделие бил кафтанът, дал и името на занаята. Кафтанът е дълга турска дреха без ръкави и крачоли, която се носела масово от българите и изработвала от кафтанджиите.
Друга впечатляваща дреха, изработвана от кафтанджиите, били атлазените елеци и антерии, които днес са позабравени, но всеки допир до тях в етнографския музей буди възхищение и възторг от красотата и изяществото, на което са били способни старите български майстори и старите занаяти. За изработката на тези елеци са били нужни на кафтанджиите два плата – атлазеният, служещ за лице, и домашно платно за хастар.
Разликата между абаджийство и кафтанджийство
Каква е разликата между абаджийство и кафтанджийство, щом и двата занаята са били свързани с изработката на облекла? Ключовата разлика се корени в материала, използван от занаятчиите за изработка на дрехите. Докато абаджиите изработвали облекла, носии, военни дрехи от аба – вълнен плат, кафтанджиите правели кафтаните от памук. Те изработвали и женски кърпи за глава, познати като шамии. Името на кърпите е свързано отново с Османската империя, откъдето са привнесени у нас и кафтаните. Град Шам, дал името си на шамиите, днес се нарича Дамаск, но в онези години е бил част от Османската империя.
Друга разлика е свързаната с предназначението на дрехите, изработвани от абаджии и кафтанджии. Докато първите правели носии и дрехи за военните, то вторите наблягали на модерните одежди, какъвто бил елекът. Елеците били модерни за времето си дрехи, които придавали на носещите ги дами градска визия и шик.
Разликите обаче спират до тук. Повече са приликите – и абаджийството, и кафтанджийството са стари занаяти, широко застъпени в миналото, изчезнали днес, представяни и съхранени само в музеите и свързани с изработването на дрехи за различни цели – от ежедневно облекло до дрехи за нуждите на войските. И двата занаята били семейни – предавани от баща на син, като и двата са сред основните средства за поминък на българите дълги години.
