Губим българското. Изплъзва ни се между пръстите като пясък и не успяваме да го задържим в ръцете си. Всичко около нас носи етикети на чужди държави - буквално и преносно. Празниците ни стават американски, филмите ни турски, дрехите ни китайски, само душите ни останаха български и то за някои - по задължение.
Колко хора заминаха по други държави, притиснати от обстоятелствата и липсата на нормален живот. Колко хора не искат да се върнат тук, заричат се, че и децата им няма да стъпят в България. А ние, които останахме тук, какво правим, за да запазим България и да се опитаме да я направим онова райско кътче на Земята, за което сме чели в разказите на Елин Пелин?
Празниците си сякаш празнуваме по задължение, а с такива трепети очаквахме Хелоуин. Видяхте ли някъде детенце с българска носия?
Колко от нас се сещат да си пуснат от старите златни български филми, а вместо това пускаме чуждите сериали, които се настаняват в дома ни, докато вечеряме всички около масата. Като гостенин, който е заразказвал истории за държавата си, а ти на кой да разкажеш за своята?
Забавляваме се на чужда музика и учим най-безумните танци, станали модерни из целия свят. А когато отидем на българска механа, има хора, които не умеят да изиграят едно право българско хоро. Записваме се на модерни и латино танци повече, отколкото на народни.
Четем американски лековати романи, а българските стоят на долния рафт в книжарниците.
Пътуваме в чужбина, а не сме обиколили България и наполовина.
Учим чужди езици, а не знаем да пишем правилно на своя.
...
"Де е България?"
Остана ли поне в сърцата ни място за нея?
