Правим стъпка по стъпка и мислите ни идват една след друга. Изглежда, че краката също задвижват мисленето ни.
Дългите разходки в планината стимулират мисленето ни. Много от философите в миналото са обичали да ходят и признават, че ходенето е олицетворение на процеса на мислене.
Декарт, например, описва отражението си като разходка в гората. Той чувства, че е изгубил пътя си, и търси начин... да се движи.
Това е общото между философа и пешеходеца: те нямат друга цел освен да продължат по пътя. Както Ясперс пише: „Да си философ, означава да си на път.“
Мисълта служи за обединяване на тялото с духа. И ходенето е най-добрият израз на тази връзка. Мисълта почива в тялото и се развива в хармония с него. Може дори да се каже, че докато ходим, ние мислим с тялото си. Да ходиш означава да стъпваш на единия крак и после на другия, а да мислиш означава да преминаваш от една идея към друга.
Мисленето е липса на почивка, движение, нестабилност, точно както ходенето е баланс между моментите на дисбаланс. И в двата случая се търси постоянно баланс между двете позиции. Така че има съответствие между движенията на тялото и движенията на мисълта. Монтен казва, че „умът няма да помръдне, ако краката му не се размърдат”, и че му се струва, че докато седи, мислите му спят!
Ходенето е автоматично и твърде утилитарно (практично): ние ходим, за да стигнем до работа или да стигнем до магазина. Не вървим в собствения си ритъм, а в ритъма на тълпата, вниманието ни непрекъснато се превключва към случващото се наоколо.
Ходенето поражда ценни мисли, ако човек ходи свободно, по собствена воля и няма друга цел освен да бъда насаме със себе си. Освен това разходката из града е доста забързана, докато мисълта - като цяло се движи с бавно темпо. С темп, който съответства на ритъма на нашето дишане. Ходенето в планината ни кара да слушаме повече собственото си дишане.
Мислите, които възникват по време на ходене, са по-близо до реалността. Ние сме и дух, и тяло и ходенето ни принуждава да обмислим тази наша смесена природа. Това е възможност да дадем на мисълта си конкретна подкрепа, която сме склонни да отхвърлим, когато се отдадем на абстрактни разсъждения.
Освен това, когато вървим в планината, това вече е диалектика: вървим нагоре, но погледът и накланянето на главата ни са обърнати надолу. Оказва се, че се възхищаваме на върховете, а в същото време редовно гледаме в краката си, което означава - към земята, което ни напомня откъде сме тръгнали и къде ще отидем.
