Вътрешните структури на сатурновите луни са нестабилни или залети с вода, сочат резултатите от изследване, цитирани от Ройтерс и Би Би Си. Сатурновата луна Мимас е наричана също "Звездата на смъртта" заради приликата си с орбиталната станция от филмовата поредица "Междузвездни войни". Мимас има осцилация, която е два пъти по-голяма от очакваната за луна с обичайна солидна структура. Учените предлагат две обяснения - под повърхността й има голям океан или луната има скално ядро с необикновена форма, напомняща тази на топка за ръгби. Изследването е извършено от астрономи от САЩ, Франция и Белгия, чиито заключения са базирани върху снимки с висока резолюция на Мимас, направени от космическия апарат "Касини".
Той бе изстрелян към Сатурн през 1997 г., за да изследва планетата и нейните 62 луни. Учените създали подробен триизмерен модел на Мимас, като използвали снимки, направени от различни ъгли, и наблюдавали стотици точки на осеяната й с дупки повърхност. "След като внимателно изследвахме Мимас, установихме, че тя осцилира", заяви ръководителят на изследването Радуан Таджедин от Корнелския университет.
Мимас освен това е обърната винаги с една и съща страна към планетата Сатурн при орбитирането си около нея. Луната има сходно движение с малки осцилации, които дават възможност за малко по-различни изгледи от нея след време. Таджедин и колегите му обаче констатирали, че осцилацията на повърхността на Мимас е от порядъка на 6 км. Това е голяма осцилация за луна с диаметър под 400 км. Всъщност тази осцилация е два пъти по-голяма от очакваната, като се вземат предвид размерите на Мимас и елиптичната й орбита. "От тук започваме да мислим за по-екзотични модели на вътрешни структури", поясни Таджедин.
Екипът му тествал дали тази осцилация може да се обясни с деформации под огромния кратер Хершел, чиито размери са 3 пъти по-малки от тези на Мимас. Дори голяма аномалия, създадена от сблъсъка, при който е образуван кратерът, обаче не може да предизвика наблюдаваната от екипа на Таджедин осцилация. Изчисленията на учените показали, че тя може да се дължи на ядрото, което е сплеснато и издължено с 20-60 км.
Другата възможност е луната да има нормално сферично ядро и кора, между които има огромен океан. "В такъв случай обвивката може да осцилира по-лесно, защото не е захваната за друга маса", отбеляза Таджедин. Той е на мнение, че от двете обяснения по-достоверното е това за подпочвен океан. Резултатите от изследването са публикувани в сп. "Сайънс".
