Колко сериозна е заплахата от глобалното затопляне? Един начин да разберем това е да проследим работата на някои учени в областта на климата, които са направили крачка напред. Това не означава, че са спрели да се занимават с този проблем – те просто са се концентрирали отвъд това, което всички смятат за най-очевидно решение, а именно на първо място да се намали количеството въглерод, който изпускаме в атмосферата.
Тези учени започват да се замислят за план Б. Разглеждат се два различни подхода – въглеродът да се „изтегли” от атмосферата или да се създаде изкуствен слънцезащитен щит за планетата. Първият подход, който включва обрат в някои от самите процеси, които водят до климатични проблеми, е скъп. Вторият просто звучи страховито. Дейвид Кейт, едно от водещите имена в геоинженерството, го нарича „химиотерапия” за планетата. „Това ви отвращава?” възкликва той. „Добре. На никого не бива да му харесва. Този вариант е ужасен”.
Предвид това, че не успяваме да разработим други начини за спиране на климатичните промени, противно или не, геоинженерството все повече започва да се превръща във възможен вариант. Науката и инженерството неумолимо вървят напред: по-голямата част от изследванията досега са били фокусирани върху компютърното моделиране, като някои са започнали да поглеждат и по-надалеч – правят се опити, свързани с пренасянето на частици в горната част на атмосферата. Това лято един предприемач направи опасен експеримент като изхвърли 100 тона желязо в Тихия океан в опит да премахне въглеродния диоксид от атмосферата. Тази случка е един много удачен пример за това как науката – в този случай експеримент на своя глава, изпреварва драстично общественото мнение и контрол.
Високата цена на бездействието
Ако светът не може да действа единно и да ограничи въглеродните емисии, може да се окаже, че геоинженерството е единственият вариант, с който разполагаме. Ако сведем климатичните проблеми до тяхната същина, става ясно, че като цяло глобалното затопляне е провал на пазара: всичките седем милиарда човешки същества са „нередовни пътници” на една затопляща се планета. Всяка година изпускаме милиарди тонове въглероден диоксид в атмосферата и до голяма степен от нас не се изисква да плащаме за тази привилегия. Мотивацията да спрем да замърсяваме е нищожна.
Американците са едни от най-големите замърсители в света. Всеки американски гражданин изхвърля средно около 20 тона въглероден диоксид годишно – два пъти повече от средностатистическия европеец.
Всеки тон въглероден диоксид причинява щети на стойност поне 20 долара за вредни за здравето влияния, наводнения на крайбрежията и други последици от климатичните промени. До средата на века тази цифра ще достигне поне 50 долара. А едно наистина катастрофално събитие, причинено от по-горещия климат, което ще доведе до неконтролируемо глобално затопляне – например рухване на ледените пластове на Антарктида доста преди очакваното или изригване на метан в северните полярни области с много бързи темпове, може да повиши тези стойности с до десет пъти и повече.
Малцина от нас плащат за щетите, които нанасяме на планетата. Световното население, начело с около 1 милиард от най-големите замърсители, нанася на планетата щети за стотици милиарди долари и в близкото бъдеще тази стойност ще скочи драстично и ще достигне трилиони.
Освен това ефектът „нередовен пътник” вреди на отношенията между различните държави. На някои места, като в Европейския съюз например, има лимит или такса за въглеродните емисии. Други държави обаче още са само странични наблюдатели. Защо трябва една страна да намали въглеродните емисии, когато знае, че това ще е само капка в морето за борбата с климатичните промени – като в същото време другите държави не карат гражданите си да плащат дължимото? Заради кратките изборни цикли, пристрастията или изгодата от енергията с изкопаеми горива, често политическа воля изобщо не съществува.
Заемането на ръководен пост
„Нередовните пътници” са само част от проблема. Може да се окаже, че „нередовните” управници са не по-маловажни. Геоинженерството изглежда толкова примамливо поради простия факт, че като се има предвид колко малко знаем за него в момента, то изглежда един сравнително евтин начин за борба с климатичните промени. И не се иска международно съгласие, за да се действа. То поставя на ръководния пост една- единственат държава.
Ако например глобалното затопляне заплашва съществуването на даден остров, нация, град или земеделски регион, то неговите лидери вече няма обсъждат въпроса дали геоинженерството е вариант, а ще обсъждат какви могат да бъдат положителните и отрицателните ефекти от него и как то да се приложи.
Една от възможностите, която неизменно ще бъде обсъждана, е тази за „изстрелване” на отразяващи частици в горната част на атмосферата с цел създаване на изкуствен сънцезащитен щит за планетата. Недопускане на част от слънчевите слъчи да достигнат планетата може да звучи като научна фантастика или прекалена самоувереност, или и двете. Ала геоинженерите вече обсъждат кои частици ще са най-подходящи и как да бъдат „изстреляни” - със самолети, балони или многобройни много дълги маркучи.
Но високата цена на решителните действия за справяне с проблема чрез намаляване на въглеродните емисии все още звучи изгодно в сравнение с финансовата, екологична и човешка цена, която плащаме за необузданото глобално затопляне. Да си „нередовен пътник” обаче е много по-лесно и в политически, и във финансов аспект.
Ето я и уловката по отношение на геоинженерството: никой не знае цената на неизвестните и непредвидими странични ефекти. Когато някой започне да се прави на всемогъщ по отношение на климата, последиците може да са тежки.
Вулканични доказателства
Какво кара учените да мислят, че геоинженерството наистина работи? Това, че вече е било изпробвано, и то не от хората, а от природата.
Когато Пинатубо изригна през юни 1991г., в стратосферата бяха „изстреляни” 20 милиона тона серен диоксид и се наложи 200,000 филипинци да бъдат евакуирани. Добавеният серен диоксид неутрализира ефекта от 1,100 милиарда тона въглероден диоксид, който се е трупал в атмосферата още от зората на индустриалната революция. Това доведе до спад през 1992-1993г. на температурите по света с малко под 1 градус по Фаренхайт чрез намаляване количеството слънчева светлина, която е достигнала до земната повърхност. С други думи, изригването на Пинатубо неутрализира покачванията в температурата от началото на Индустриалната революция.
Ала недостатъкът на този вид геоинженерство е, че дори да понижава температурите, то но не се бори с другите проблеми, причинени от глобалното затопляне. Така например няма да бъде спряно нарастващото окисляване на океаните, което може да убие голяма част от животинските видове в тях.
А най-вероятно ще има и редица неочаквани последици. През 1815 г. избухването на Тамбора на територията на днешна Индонезия причинило „година без лято” и това се свързва с около 200,000 смъртни случая в Европа през 1816 г.
Предпазните колани са полезни, но ограниченията на скоростта си остават
Възниква въпросът дали изследването на тези технологии няма да даде на човечеството измамното усещане, че няма нужда да действаме отговорно и да намалим въглеродните емисии. Законите за предпазните колани може да накарат някои шофьори да се чувстват толкова сигурни, че да започнат да карат по-безразсъдно. И все пак това едва ли е аргумент срещу тези закони.
Най-лошото, което можем да сторим, е да се подведем и да решим, че геоинженерството е панацея за всиките проблеми с климата.
Освен това фактът, че последиците от климатичните промени не засягат всички точки по света по един и същи начин, може да накара някои нации сами да експериментират с геоинженерство. Целта всъщност е да се координира международното бездействие, докато международната общност решава какви стъпки да се предприемат. Съдбата на планетата не може да бъде оставена в ръцете на един-единствен лидер, нация или милиардер.
За щастие все още ни делят години от ефекта на „нередовните” управници. Имаме малко време да се включим в сериозен дебат по въпроса за координиране на действията на световно ниво и да извършим внимателни проучвания.
„Нередовните пътници” и „нередовните” управници са двете крайности в действията срещу климатичните промени: трудно е да се каже коя от тях е по-опасна. Но едно е сигурно – и двете могат да доведат света до ръба на пропастта.
Източник: Foreign Policy
