„Куртил” не е като другите институции за деца с психични страдания. Персоналът в дома на живописната бегийско-френска граница не гледа на своите малки пациенти като на болни, нито пък смята, че по нещо се различават от връстниците си. Точно затова французойката Мариана Отеро избира това място за своя най-нов филм – документалния „Под открито небе”.
Мариана Отеро, която със своята филмография е доказала, че интимната документалистика й е близка, този път е водена от своето лично любопитство към темата за лудостта, която едновременно я плаши и вълнува - „Винаги съм имала усещането, че можем да научим нещо от лудостта.” И се впуска в своето изследователско приключение.
След като обикаля различни домове за хора със специални потребности в продължение на година, тя е привлечена от институция, в която всяко дете е възприемано като загадка, а начините да се справи с трудностите пред себе си - като изобретения. Именно това прави мястото уникално за Европа, а също и персоналът, който, воден от принципите на Лакианската психоанализа, се е разделил с остарелите идеи и порядки на други институции от този вид и гледа на децата там като на изключителни както сами по себе си, така и по начина на възприемането им на света.
В работата си с децата възрастните там не целят да им сложат етикети или да интерпретира действията им, а са съсредоточили усилията си да им помогат те сами да достигнат до решения на трудностите пред себе си, без външно да бъдат насочвани в евентуалната „правилна” посока. Така децата получават безценен опит и възможност да намерят своето място в света и да живеят самостоятелно и в мир с него.
Това, което прави „Под открито небе” въздействащ е, че Мариана Отеро с изключителен финес и такт стъпва в света на тези деца и младежи, които често са наричани „трудни” или „социално изключени”. Тя ни среща с Еван, Алисон, Жан-Хюг и Амина, показва ни тяхната специфична връзка с другите, с езика и с тялото, както и изобретателната психоаналитична работа с тях – без принуда и индивидуална за всяко дете.
Мариана Отеро, заедно със своята камера, е плътно в ежедневието на своите читирима героя в продължение на три месеца и не само присъства там като наблюдател, а и успява да осъществи специфична връзка с тях. Постига го благодарение на своето буквално сливане с оборудването - тя носи камерата, закачена за себе си, заедно с осветлението. Подлага се на това всеки ден, за да бъде сама по време на снимките с децата и за да не се наруши техния контакт с обектива. А пред него те не проявяват нито срам, нито нарцисизъм, нито притеснение.
Резултатът от този престой в „Куртил” са 180 часа заснет материал. От тях, след месеци вглеждане в персонажите и сцените, Мариана Отеро успява да покаже „лудостта” по едновременно вълнуващ и земен начин, като всячески внимава да не изпадне в дидактизъм, защото „този филм трябва да е преживяване, а не урок”.
