Пражката пролет е период на политическа либерализация в Чехословакия.
Започва на 5 януари 1968 г. и продължава до 20 август с.г., когато СССР и съюзниците от Организацията на Варшавския договор (с изключение на Румъния) окупират страната. България е първата страна, настояла за военна интервенция в Чехословакия, и последната, която се извинява за участието си в потушаването на Пражката пролет - с решение на парламента през 1990 г. и по-късно по време на президентската визита на президента Петър Стоянов в Прага през 1997 г.
След края на Втората световна война Чехословакия попада в съветската сфера на влияние, в така наречения Източен блок. Преди войната страната е една от най-силно развитите индустриални страни в Европа, но социализмът довежда до дълбока икономическа криза. За разлика от другите страни в Централна и Източна Европа в Чехословакия комунистите идват на власт под формата на народно движение. От 1948 г. в страната e наложена еднопартийна система и властта е под контрола на комунистическата партия, която е под контрол на Съветския съюз. Реформите в държавата не довеждат до масови протести, каквито има в съседна Унгария.
Комунистическо движение получава подкрепата на част от народа поради следните причини.
1) Когато наближава краят на Втората световна война Сталин подписва споразумение с Чърчил и Рузвелт, според което Прага трябва да бъде освободена от Червената армия, въпреки че американски войски под командването на генерал Джордж Патън са могли да освободят града по-рано. Сталин не изпълнява споразумението, тъй като подписва, че след войната страната ще бъде управлявана от демократично правителство, което самият той не допуска. Това обяснява и по-късната проруска (прокомунистическа) пропаганда след войната.
2) Споменът сред народа за пасивността на Запада по време на Мюнхенските споразумения, които дават съгласието си Нацистка Германия да окупира Судетската област.
Това са 2-та фактора, които влияят на народа при изборите през 1948 година – последните демократични избори в Чехословакия за дълъг период.
От средата на 1960-те год. в страната започва все по-често да се долавя недоволството от съществуващия режим. Започват реформи вътре в самата Чехословашка комунистическа партия, които довеждат до избирането на Александър Дубчек за лидер на партията. Реформите на Дубчек са дълъг политически процес, които сам той нарича социализъм с човешко лице. Тези реформи не са напълно отхвърляне на стария режим както в Унгария (Унгарското въстание), а имат широката поддръжка на обществото, включително и на работническата класа. Ръководителите в Кремъл смятат провежданите реформи в Чехословакия като отхвърляне на тяхната хегемония над страната и като заплаха за целия Източен блок и за сигурността на самия Съветски съюз. Чехословакия се намира в средната отбранителна линия на Организацията на Варшавския договор и нейно евентуално преминаване на страната на Запада увеличава заплахата за СССР, което по времето на Студената война е неприемливо.
От друга страна значително малцинство хардлайнери в Чехословашката комунистическа партия сътрудничат на СССР, с което целят да забавят провежданите реформи. Хардлайнерите гледат със страх на широката поддръжка сред народа за реформите на Дубчек.
Съветската политика в Източния блок е да поддържа просъветски комунистически режими в тези страни и да използва военна сила, ако е застрашена съветската хегемония. Тази доктрина е известна като Доктрината „Брежнев“ по името на съветския лидер Леонид Брежнев, който за пръв път я обявява, макар че е прилагана още от времето на Сталин. Тя е актуална до средата на 1980-те год. по времето на Михаил Горбачов, който я сменя с Доктрината „Синатра“.
Съветските ръководители първо се опитват да притиснат Чехословакия да изостави или ограничи провежданите реформи чрез преговори. Когато опитите им се провалят, предприемат военна намеса.
През нощта на 20 срещу 21 август 1968 г. войските на Източния блок от 5 страни от Организацията на Варшавския договор (ОВД), започват нахлуване в Чехословакия. Провежда се т.нар. Операция „Дунав“ (Операция „Дунай“). Според официалните съветски власти войските им са „повикани“ от чехословашките комунисти, които са потърсили братска помощ против контрареволюцията.
По време на нахлуването от 5 до 7 хиляди съветски танка и от 300 000 до 600 000 войници от частите на ОВД окупират чехословашката територия. България изпраща танкова бригада с 33 танка „Т-34“. Над 100 души губят живота си по време на нашествието.
Александър Дубчек призовава народа да не дава отпор. След потушаването е заловен и изпратен в Москва заедно с още няколко свои съратници, където е принуден да подпише протокол, признаващ инвазията в Чехословакия.
Западните страни само вербално осъждат нахлуването. Реалността от ядрена заплаха по времето на Студената война поставя страните от Запада в положение, при което не биха били в състояние да изтласкат съветските войски. Неочаквано лидерът на комунистите в Румъния Николае Чаушеску, остър противник на съветското влияние, застава в подкрепа на Дубчек, държи публична реч в Букурещ на самия ден на нахлуването, като осъжда съветската политика.
Окупацията принуждава от 70 000 до 300 000 души да емигрират на Запад, предимно висококвалифицирани професионалисти. Западните страни приемат без никакви пречки тези емигранти.
Събитията около Пражката пролет разочароват много западни левичари с ленинистки възгледи и допринасят до разпадането на много от тези партии в западноевропейките страни. Еврокомунистите и редица леви интелектуалци се разграничават от действията на комунистическите партии в социалистическите страни. Ив Монтан дори участва във филма „Признание“, който безпощадно разобличава действията на комунистическата диктатура в Унгария през 1956 г. и в Чехословакия през 1968 г.
Десетилетия по-късно Пражката пролет заема името си на друго събитие, случило се в Народна република Китай по време на политическата либерализация в страната, познато като Пекинска пролет. Делото на Пражката пролет повлиява и на хърватското движение в СФРЮ през 1970-те год.
Названието „Пражка пролет” първо се появява сред западните медии, с което събитията в Чехословакия от 1968 г. стават известни. Названието получава популярност в целия Източен блок. Подсеща за „Пролетта на народите” - поетическо название на революциите от 1848 година.
Източник: Уикипедия
