Геноцидът в Руанда е избиване на около 937 000 тутси и умерени хуту, извършено в по-голямата си част от 2 екстремистки бойни групи на хуту - Интерахамве и Импузамугамби, за период от 100 дни от 6 април до средата на юли 1994 г.
За много геноцидът в Руанда се откроява като исторически значителен не само заради големия брой убити за толкова кратък период от време, но и заради начина, по който Западните страни реагират на зверствата. Независимо от сведенията, постъпили преди започването на убийствата, и отразяването от международните новинарски медии, показващо истинския мащаб на насилието, когато геноцидът се разгръща, практически всички страни от Първия свят отказват да се намесят.
Обединените нации отказват да упълномощят за действие навреме умиротворителните си сили в Руанда, за да предприемат действия за спиране на убийствата. Независимо от многобройните предупреждения преди и по време на конфликта от канадския генерал-лейтенант Ромео Далер на умиротворителните сили на ООН в Руанда е забранено да стрелят, освен ако не се стреля по тях. В седмиците преди атаките ООН пренебрегва докладите за това, че отрядите на хуту трупат оръжия, и отхвърля плановете за превантивна забрана.
Това бездействие става причина за тежки обвинения срещу отделни личности, определяли политиката преди и по време на конфликта, като Жак-Роже Бу-Бу, както и ООН и страни като Франция и САЩ и по-специално президента Бил Клинтън. Клинтън е бил информиран ежедневно от най-близките си съветници и от посолството на САЩ в Руанда. По-късно той казва „Това е най-голямата грешка на моята администрация.“ Клинтън посещава Руанда няколко пъти, след като напуска президентския пост.
Геноцидът спира едва когато контролираното от тутси въстаническо движение в изгнание Руандийски патриотичен фронт, воден от Пол Кагаме, сваля правителството на хуту и завзема властта. Опитвайки се да избягат от отговорност, стотици хиляди хуту „геноцидери“ и техни съучастници бягат в източен Заир (сега Демократична република Конго). Насилието и паметта за него продължават да вълнуват страната и региона. Първопричините както на Първата, така и Втората конгоанска война могат да се намерят в геноцида и той продължава да бъде отправна точка за Бурундийската гражданска война.
Хронология:
На 6 април с ракета е свален самолетът, на който лети президентът на Руанда Жювенал Хабяримана (заедно с него загива и президентът на Бурунди). Появява се слух, че поръчителите са тутси. Това разрушава крехкото равновесие между общностите. Военни хуту взимат властта. Министър-председателката Агате Увилингийимана е убита на следващия ден, 7 април.
Проправителственото радио (РТЛМ — Radio Television Libre des Mille Collines) нажежава обстановката с призиви за убийството на тутси. В организирането на кампания за масови убийства са въвлечени и обикновени граждани. Много тутси са убити от своите съседи. За оръжие най-често е използвано хладно оръжие (мачете). Най-жестоките сцени се разиграват в местата за временна концентрация на бежанци в училища и църкви.
11 април — избити са 2 000 тутси, настанени в училище Дон Боско (Кигали) след евакуацията на белгийските миротворци.
21 април — Международният Червен кръст съобщава за вероятно избити стотици хиляди цивилни.
22 април — изклани 5 000 тутси в манастира Сова.
САЩ не се намесват в конфликта, опасявайки се от повторение на събитията от 1993 г. в Сомалия.
4 юли — отряди на Руандийския патриотичен фронт влизат в столицата. 2 милиона хуту, опасявайки се от разплата за геноцида, напускат страната.
