Георги Димитров Миха̀йлов (18 юни 1882 - 2 юли 1949) е български политик, ръководител на Българската комунистическа партия (БКП) и генерален секретар на Коминтерна (1935-1943). Той е 32-и министър-председател на България в 64-то и 65-то правителство (1946-1949).
Родителите на Димитров са Димитър Тренчев от Разлог и Парашкева Досева от с. Баня, Разложко. След Кресненско-Разложкото въстание семействата им се преселват в с. Ковачевци, Пернишко, което е на територията на Царство България. Тук двамата сключват брак, от който се раждат 7 деца. Семейството на Димитров е протестантско.
Самият Георги Димитров е роден на 30 юни (18 юни стар стил) 1882 в с. Ковачевци. 4 г. след раждането на Димитров семейството му се преселва в София. През 1894, още 12-годишен, поради липса на средства прекъсва образованието си и започва работа като словослагател в печатницата на Никола Пиперов. Там се печата органът на Либералната партия на Васил Радославов „Народни права“.
През 1902 Георги Димитров става член на БРСДП. След разцеплението на партията на русенския конгрес на 6 юли 1903 Димитров се ориентира към тесните социалисти около Димитър Благоев. Той е и активист на Общия работнически синдикален съюз. Димитров ръководи Стачката на пернишките миньори, започнала на 18 юни 1906 и продължила 35 дни. Заради тази стачка на 4 юли той е арестуван за първи път. През 1906 г. сключва брак със сръбската моделиерка и синдикалистка Люба Ивошевич. В резултат на неговата активност през 1909 г. е избран за член на ЦК на БРСДП на мястото на тежко заболелия Гаврил Генов.
Георги Димитров е мобилизиран по време на Междусъюзническата война през 1913 г., но добил национална известност, на изборите за 16 Обикновено Народно събрание (24 ноември 1913) той става депутат. Така вместо на фронта, той попада в парламента и на 31 г. става най-младият народен представител в Царството. През този период приема вижданията и постановката на Димитър Благоев по националния въпрос и се оформя като привърженик на идеята за Балканска федерация. На XXII конгрес на БРСДП (т.с.), който става първи конгрес на БКП (т.с.), не подкрепя националното обединение на българския народ, а издига тезата за създаване на Балканска федеративна съветска социалистическа република, включваща в състава си и Македония.
На парламентарните банки той е без прекъсване 10 г. - до 1923 г. Като народен представител избягва мобилизацията по време на Първата световна война. Депутатският имунитет му позволява достъп до войниците на Солунския фронт, където води активна антивоенна агитация според постановките на БРСДП (т.с.), за което е осъден на строг тъмничен затвор и лежи 4 месеца в Софийския централен затвор, от 29 август до 16 декември 1918 г.
Участва в партийния конгрес на 28 май 1919, когато БРСДП (т.с) се преименува на БКП (т.с.) и минава на Коминтерновски позиции. През декември същата година е сред организаторите на Транспортната стачка. Сред организаторите е и на съпроводилата я всеобща политическа стачка (29 декември 1919 - 3 януари 1920).
Включва се в дейността на Коминтерна и свързани с него организации и подкрепя болшевизацията на БКП. По онова време Георги Димитров пространно защитава идеята за 4 български съветски републики (България, Добруджа, Тракия и Македония в рамките на Балканската Федерация) в реч пред комунисти-емигранти през февруари 1923 г., като поставя искането за независимост на национално-освободителните движения на македонските, добруджанските и тракийските българи от “българската буржоазия”.
През 1923 заедно с Васил Коларов оглавява инспирираното от Коминтерна Септемврийско въстание. Действа с щаба на въстанието в Северозападна България. След неговия разгром бяга в Югославия, а оттам — в Австрия. В България той е осъден задочно на смърт.
В Австрия Димитров става активист на Комунистическия интернационал (Коминтерна), като извършва "конспиративна дейност" в Швейцария и Германия. Живее периодично в СССР под различни псевдоними. Достига до длъжността ръководител на Западноевропейското бюро на Коминтерна през периода 1929-1933 г. Най-късно от 1927 сътрудничи на съветските тайни служби (ГПУ), включително като офицер за свръзка с Вътрешната македонска революционна организация (обединена).
На 9 март 1933, заедно с двама български и няколко други комунисти, Георги Димитров е обвинен в организирането на подпалването на Райхстага, за което днес се смята, че е извършено от психически неустойчивия Маринус ван дер Любе. Димитров води сам своята защита на организирания от нацистите процес в Лайпциг. Майката на Димитров заминава за Франция, където на митинги и събрания се обявява за освобождаването на сина ѝ. В Лондон от леви адвокати, журналисти и дейци на Германската комунистическа партия е организиран контрапроцес, който доказва убедително провокацията срещу комунистите. В своята защитна реч Димитров защитава българския народ от грубите нападки на медиите. Той подчертава неговите исторически заслуги пред човечеството и гордостта си, че е българин. Словесните му сблъсъци с Херман Гьоринг и защитната му пледоария спечелват на Димитров място в комунистическия пантеон. Този процес е последният в Германия, съставен от независими съдии от "стария" съд Райхсгерихт. Димитров, Танев и Попов са осъдени на по 9 мес. затвор заради това, че пребивават незаконно в Германия с фалшиви паспорти с цел конспирация, но са оправдани по обвиненията в палеж и опит за сваляне на правителството.
След излежаване на присъдите си тримата получават съветско гражданство и заминават за Съветския съюз, където остават до края на Втората световна война. Танев и Попов по-късно са репресирани от режима на Сталин и са изпратени в концлагери. Танев умира в концлагера, а Попов след 17 години в лагерите на ГУЛАГ се завръща болен в България и написва спомените си, които са изнесени тайно и отпечатани в Париж през 1984 г.
След процеса Димитров се превръща в една от основните фигури на международното комунистическо движение. Заема мястото на Васил Коларов като ръководител на Коминтерна (1935-1943) и на БРП (к). В Москва ръководи Международния отдел на ЦК на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и е депутат в съветския парламент (1937-1945). След смъртта на Люба Ивошевич - самоубила се, скачайки от висока сграда в Москва през 1933 г., Сталин му намира втора съпруга - чехословашката еврейка Роза Юлиевна (Роза Флайшман), която е предана комунистка. Единственото им дете Митя се ражда през 1936 г., но едва 7-годишно умира от дифтерит.
След преврата на 9 септември 1944 г. Димитров остава в СССР, откъдето оказва влияние върху провежданата в страната политика от страна на БРП (к). Завръща се в България, след като страната е обявена за "народна република" на референдум от 15 септември 1946 г. Непосредствено след завръщането си претърпява поражение в парламентарните избори срещу Атанас Москов - кандидат от Българската работническа социалдемократическа партия. Избран е за министър-председател през ноември 1946 г. Оглавява БРП (к), която през декември 1948 се преименува на БКП.
Като министър-председател на страната започва политика на постепенен преход към комунистически модел на управление и тоталитарна държава. Води курс на тясно сближение с Югославия и провеждане на поетапна македонизация на населението в Благоевградски окръг с оглед присъединяването на района към новосформираната югославска македонска република. Политиката на Георги Димитров е подчертано против националните интереси на България и е подчинена на идеята за Балканска федерация, прокламирана от Коминтерна преди войната. След войната тази концепция вече не е актуална, тъй като засяга новите стратегическите планове на СССР в района. Това води през 1948 г. до разрив между Тито и Сталин, а Димитров е подложен на унищожителна критика от страна на КПСС и се примирява със статуквото.
Култът към личността, характерен за тоталитарните държави, започва да се развива още при неговото управление. Така например на него приживе е наречен (още със създаването му) новият град Димитровград. За целта на 2 септември 1947 г. Министерският съвет, чийто председател е самият Димитров, издава Постановление № 3, което гласи: „Селата Раковски и Марийно, Хасковска околия и Черноконево, Чирпанска околия, се обединяват в едно селище, което се провъзгласява за град под името Димитровград“.
Георги Димитров умира на 2 юли 1949 в санаториума „Барвиха“ край Москва, където е лекуван 4 месеца. Видни съветски медици поставят диагнозата “сърдечна недостатъчност II степен, чернодробна цироза, диабет, хроничен простатит“. Съществува хипотеза за политическо убийство на Димитров по указания на Сталин.
На 3 юли 1949 г. Министерският съвет взима решение тялото на Георги Димитров да бъде балсамирано и поставено в мавзолей. Тялото му е балсамирано в Москва и превозено с влак до София, където е изложено в Мавзолея на Георги Димитров. Мавзолеят е завършен на 10 юли 1949 г. за рекордния срок от 6 дни. Комунистическата власт в Народна република България го обявява за "вожд и учител на българския народ" и отбелязва погребението му с величествена церемония. Група неудобни за властта лица са въдворени в лагери. Това попълнение лагеристи остава в историята като „Димитровско“. Мавзолеят се превръща в място за поклонение, включен е в държавния протокол за полагане на венци от чуждестранни делегации, но само от комунистически страни и от държави от Третия свят.
На 23 юли 1990 г. тялото на Георги Димитров е извадено от мавзолея и е препогребано в католическата част на Централните софийски гробища.[6] Мавзолеят е разрушен от 21 до 27 август 1999 г. Родната къща на Димитров е превърната в музей.
