На днешната дата, през 1850 година, е роден Патриарха на българската литература Иван Вазов.
Вазов произхожда от семейство на търговец. Брат е на военните дейци Георги Вазов и Владимир Вазов, както и на общественика и политик Борис Вазов. Според Борис Вазов, родът на Вазовите произхожда от Кирко Арнаудов от нестрамското село Яновени, който се преселва в Сопот в края на 18-ти век по време на управлението на Али паша Янински.
Иван Вазов завършва местното взаимно и класно училище, запознава се с оригинална и преводна българоезична литература. С помощта на учителя Партений Белчев, руски възпитаник, отрано се приобщава и към рускоезичната поезия. През 1865 учи гръцки и турски език в Калоферското училище при Ботьо Петков (бащата на Христо Ботев), като става негов помощник-поддаскал.
През 1868 г. баща му го извиква в Сопот, за да поеме търговията, но Вазов не проявява склонност към тази професия, а изпълва бащините си тефтери със стихове (част от тях излизат през 1880 в стихосбирката „Майска китка“). През 1870 г. в „Периодическо списание“ на Браилското книжовно дружество излиза и първото му публикувано стихотворение „Борба“.
Заради опитите си да се занимава с политика, Вазов е изпратен в Румъния през 1870 година, за да се учи на търговски занаят при чичо си, търговец в Олтеница. Там обаче Вазов остава верен на призванието си — научава румънски език, запознава се с румънската поезия и пише стихове в патриотично-просветителски дух, които печата в „Периодическо списание“, списание „Читалище“, вестник „Отечество“, вестник „Свобода“ и др. Една нощ бяга в Браила, живее 2-3 месеца сред хъшовете в кръчмата на Нено Тодоров — Странджата. Животът сред българските емигранти, срещите с Ботев в Браила и Галац оказват въздействие върху младия поет, у когото се пробуждат патриотът и гражданинът.
През 1870 година Вазов се връща в Сопот. По-късно учителства (1872-1873) в Мустафа паша (днес Свиленград), работи като преводач на строежа на железопътната линия София-Кюстендил, усъвършенства френския език, учи немски език, опознава бита на българския селянин. През 1875 г. се завръща в родния си град и става член на възобновения Сопотски революционен комитет.
След началото на Априлското въстание през 1876 г. Вазов заминава за Румъния и става секретар на Българското централно благотворително общество в Букурещ.При много трудни условия подготвя първите си стихосбирки „Пряпорец и гусла“ (с псевдоним Пейчин) и „Тъгите на България“.
През Руско-турската война от 1877-1878 година, на която откликва със стихосбирката „Избавление“, Вазов е писар в Свищов при губернатора Найден Геров, откъдето е командирован до 6 март 1879 г. в Русе.
След Освобождението
След войната Вазов става председател на Окръжния съд в Берковица. Този отрязък от живота му го вдъхновява да напише поемата „Грамада”.
От 5 октомври 1880 г. Вазов се установява в Пловдив, столицата на Източна Румелия. Дейно участва в обществения и културен живот на областта като депутат в Областното събрание от Народната партия, редактор, публицист и критик, културен деец и писател.
През 1881-1885 г., заедно със своя приятел и съратник от този период Константин Величков, Вазов участва в редактирането на вестник „Народний глас“, от чиито страници води борба срещу суспендирането на Конституцията от княз Александър Батенберг. През 1884-1885 година е подпредседател на Областното събрание.
Пловдивският период е извънредно благоприятен за творческото развитие на Вазов. Произведенията му от това време създават основата на българската следосвобожденска литература в почти всички литературни жанрове, очертавайки и редица от класическите ѝ върхове — цикълът от 12 оди „Епопея на забравените“, стихотворенията „При Рилския манастир“, „Българският език“, „Към свободата“, „Не се гаси туй, що не гасне“, „Новото гробище над Сливница“, повестите „Немили-недраги“, „Чичовци“, разказа „Иде ли?“ и др.
След провала на проруския преврат през 1886 година Вазов заминава през Цариград за Одеса. В Одеса пише може би най-запомнящото си произведение – „Под игото”. Книгата е написана фактически от брат му Борис, тъй като Иван Вазов има проблеми с очите по това време.
През 1889 година Иван Вазов се връща в България и се установява в София. През 1890 г. основава списание „Денница“, което излиза 2 години. По това време издава най-силните си критично-реалистични разкази, събрани в „Драски и шарки“ (в два тома). През 1895 г. тържествено е чествана 25-годишната му литературна дейност. Романът „Нова земя“ е посрещнат от критиката толкова отрицателно, че огорченият автор стига до мисълта да се откаже от писане.
След възстановяването на Народната партия Вазов се включва активно в нейната дейност и е избран за народен представител през 1894 и 1896 година. През 1897-1899 година той е министър на народното просвещение в третото правителство на Константин Стоилов. След това се оттегля от активния политически живот, но през 1911 година отново е депутат в V Велико Народно събрание.
На Балканските войни през 1912-1918 откликва с 3 стихосбирки — поетична хроника на събитията. Вазов е между тези, които се противопоставят на въвличането на България в Първата световна война на страната на Тройния съюз, но когато това става, възпява в стиховете си победите на българските войски. Втората национална катастрофа приема мъчително, с чувството, че е дочакал разгрома на своя свят, но не изгубва вярата си в бъдещето на България. През 1920 г. тържествено е отпразнуван 70-годишният юбилей на Вазов, отдавна вече спонтанно обявен за народен поет. Успял да види всенародната любов и признателност, през 1921 г. умира от разрив на сърцето в София.
Семейството на Вазов
В завещанието си Иван Вазов разделя къщата си на ул. „Раковски“ в София между петимата си братя и двете си сестри, с условието, че ако майка му Съба го надживее, тя ще бъде нейна собственост до края на живота й. Библиотеката и покъщнината си завещава на братята си Борис и Владимир. На Борис оставя и авторските права за всичките си произведения. Изрично поетът посочва, че на законната си жена Атина Болярска, с която е живял само една година, не оставя нищо. За универсален изпълнител на завещанието Вазов е избрал брат си Борис.
След смъртта му обаче министър-председателят Александър Стамболийски прокарва специален закон за създаване на музей на Иван Вазов, с който къщата в София, авторските права и цялото движимо имущество на писателя са национализирани без компенсация. Вещите, намиращи се в трети лица, трябва да бъдат предадени незабавно, като нарушителите са заплашени с отговорност по закона за разбойничеството.
Отношението към семейство Вазови
След 1944 година първият син на генерал Владимир Вазов, героят от Дойран в Първата световна война и кмет на София в периода 1926 - 1932, е пратен в концлагер от комунистите, откъдето се връща с избити зъби. Вторият му син е изселен с цялото си семейство, а третият е осъден от Народния съд на 10 г. затвор.
Синът на доктор Кирил Вазов, който е участник в Сръбско-българската война - докторът по право от Лайпцигския университет Иван Киров Вазов, е убит от Народния съд.
