През 1875 г. на Балканите възниква напрегната политическа ситуация, известна като Източна или Балканска криза. Там се концентрира вниманието на всички европейски сили.
Възникналата кризисна ситуация в развитието на Източния въпрос създава благоприятни възможности за активизиране на българското национално-освободително движение.
Неуспехът на Старозагорското въстание предизвиква разочарование сред част от българската емиграция, но обстановката на Балканите продължава да бъде благоприятна за въоръжени акции срещу Високата порта.
Някои от членовете на саморазпусналия се БРЦК като отчитали сериозните политически затруднения на Турция и задълбочаването на Източната криза решили да подготвят ново въстание в България. За целта в края на октомври и началото на ноември 1875 г. в Гюргево се събира най-дейната част от българската революционна емиграция, която изгражда политическа организация, известна под името Гюргевски революционен комитет. Той започва да заседава в една специално наета къща, известна като „казармата“, от 11—12 ноември до 25 декември 1875 година. В състава на комитета влизат Стефан Стамболов, Панайот Волов, Стоян Заимов, Никола Обретенов, Георги Бенковски, Иларион Драгостинов и други. Ръководител бил Стамболов, а секретар - Стоян Заимов.
Всички гюргевски дейци били единодушни по въпроса, че през пролетта на 1876 г. трябвало да се организира ново въстание. Затова вниманието на комитета било насочено към обсъждане на онези въпроси, от които зависела успешната подготовка на въстанието. С цел да се подготви по-добре в организационно и военно отношение предстоящото въстание комитетските дейци разделили България на 4 революционни окръга. Първи революционен окръг — Търновски, в който влизат Търновско, Габровско, Троянско и Севлиевско. За негов главен апостол е определен Стефан Стамболов, с помощници Георги Измирлиев и Христо Караминков и център Горна Оряховица. Втори революционен окръг обхваща Сливенско, Ямболско и Котленско и се ръководи от Иларион Драгостинов, с помощници Георги Обретенов, Георги Икономов и други. Трети — Врачански, с апостоли Стоян Заимов, Георги Апостолов, Никола Обретенов. Четвърти — Панагюрски (Плов-дивски), с апостоли Панайот Волов, Георги Бенковски, Тодор Каблешков.
Според плановете на Гюргевския комитет на територията на страната трябвало да се изградят 24 опорни точки, в които при опасност да намерят прикритие жените, децата и възрастното население. Въстанически отряди щели да поемат охраната на старопланинските проходи. Предвиждало се разрушаването на жп линията Одрин-Белово и подпалване на Одрин, Пловдив, Пазарджик, София и на няколко мюсюлмански села. Целта на тези акции била да се предизвика паника сред мюсюлманското население. Комитетът се обръща с призив към всички българи, служещи в руската, румънската и сръбската армии да се включат в подготовката и осъществяването на въстанието.
Подготовката на въстанието се извършвала в няколко основни направления: организационна работа, агитационна дейност и военно-техническа подготовка, включваща набавянето на оръжие и боеприпаси, но била крайно незадоволителна.
Гюргевските дейци не фиксирали точна дата за вдигане на въстанието в България, а предложили три дати, на които евентуално да избухне въстанието: 1 април, 1 май или 11 май. В хода на подготовката всеки трябвало да прецени степента на готовност и да определи датата на въстанието. Една обща дата трябвало да се съгласува между апостолите на четирите окръга.
Планът за бъдещото въстание бил окончателно завършен около 25 декември 1875 година, след което комитетът бил саморазпуснат, а определените апостоли преминали Дунав и започнали усилена работа по подготовката на въстанието.
Още след пристигането си в Търново апостолите на първи революционен окръг съсредоточили вниманието си към укрепване на местната комитетска мрежа. Само за 2—3 месеца, благодарение на всеотдайната дейност на Бачо Киро, Цанко Дюстабанов, Петър Пармаков, Христо Патрев и други, на територията на Търновски окръг се разгърнала активна революционна пропаганда. Най-добре подготовката се осъществявала в Габровско, Севлиевско и в района на Бяла черква, но почти навсякъде местните комитети не можели да решат въпроса за оръжието. Видимо изостанала и военната подготовка на населението.
Във втори революционен окръг — Сливенски, възникнали противоречия относно тактиката на въстаническите действия. Иларион Драгостинов отстоявал идеята за организиране на масово въстание. На противоположни позиции бил неговият помощник Стоил войвода, който предлагал да се изградят няколко въстанически лагери в Балкана и оттам да се осъществяват четнически действия. Тези спорове довели до негативни последици за цялостна подготовка на въстанието в Сливенско.
И в трети Врачански окръг били допуснати сериозни пропуски. Стоян Заимов не успял да се наложи като авторитетен водач на местните комитети. Не пристигнало и закупеното в Румъния оръжие.
Така във втори и трети окръг въпреки ентусиазма на апостолите и населението, подготовката се оказала незадоволителна. Най-успешна подготовка се извършва в четвърти — Пловдивски (Панагюрски) окръг. След пристигането си, апостолите преместили ръководния център в Панагюрище, тъй като в Пловдив обстановката била напрегната. Съществувала опасност от разкриване на комитетското дело. Под ръководството на Георги Бенковски, Панайот Волов, Георги Икономов, Захари Стоянов и местните дейци Тодор Каблешков, Васил Петлешков, Павел Бобеков и др. се извършва значителна военно-техническа, организационна и политическа подготовка за въстанието. Всеки бъдещ въстаник трябвало да си осигури лично оръжие, униформа и припаси.
С наближаване на решителния час възниква идеята за свикване на едно общо събрание, на което да се обсъдят основните въпроси на предстоящото въстание. Събранието се провежда в местността Оборище, недалеч от село Мечка на 14 април 1876 година. На него се обсъждали въпроси за правомощията на ръководителите, за отговорността на въстаниците пред мирното население, за отношението им към турските граждани. Пратениците положили клетва и приели, че в случай на предателство въстанието може да бъде обявено и по-рано. По молба на Панайот Волов, събранието утвърдило Георги Бенковски за главен апостол на окръга и Панагюрище за център на въстанието. Събранието в Оборище завършило на 16 април. Един от участниците, Ненко Терзийски от село Балдево, Пазарджишко, уведомил турските власти за взетите на събранието в Оборище решения и полицията предприела мерки за арестуването на ръководителите на революционната организация, като изпратила в Копривщица и Панагюрище специални конни отделения. Опитът за арестуване на Тодор Каблешков е неуспешен, но в отговор ръководителят на копривщенските революционери обявява въстанието на 20 април. Конакът бил превзет, църковните камбани забили, а от всички улици на Копривщица заприиждали въстаници, облечени с униформи.
Веднага след превземането на града, Тодор Каблешков съставя известното „кърваво писмо“, с което уведомява апостолите в Панагюрище, че въстанието е започнало.
В отговор на писмото, Панагюрище въстава още същия ден след обяд. Властта там преминала в ръцете на военен съвет или Българско привременно правителство, начело с Павел Бобеков. На 22 април тържествено освещава знамето на въстанието, изработено от учителката Райна поп Георгиева.
Изграждат се укрепителни лагери около Панагюрище, Клисура, на връх Еледжик и други, сформират се бойни отряди като „Хвърковатата чета“ на Георги Бенковски. Въстаническите действия се разпространяват из всички краища на окръга.
Първоначално турското население било смутено, но всички мюсюлмани били призовани на война срещу българите и многохилядни орди от башибозук плъзнали към въстаналите селища. Първа паднала Стрелча, след нея и Клисура, а на 30 април в ръцете на турците било и Панагюрище. Опитът на Бенковски да защити столицата бил неуспешен. Безпримерен героизъм показали въстаниците от Брацигово, Перущица, Пещера, Батак. На 7 май турските войски навлезли в Брацигово и арестували ръководителя на местните въстаници Васил Петлешков. Жителите на Перущица оказвали отчаян отпор на турците. Намерили последно убежище в божия храм, много от въстаниците сложили край на живота си, за да не попаднат в ръцете на врага. Кочо Честименски и Спас Гинев убиват жените и децата си, а след това и себе си, като по този начин доказват на дело думите „Свобода или смърт“. Още по-трагична била съдбата на Батак, където в продължение на часове само, били посечени или изгорени повече от 3000 души.
Въстанието в IV революционен окръг било потопено в кръв. Хилядите жертви обаче не били напразно. Това проличало в думите на Георги Бенковски, който наблюдавайки от връх Лисец горящото Панагюрище възкликнал: „Моята цел е постигната вече. В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее. А Русия — нека тя да заповяда“.
В I-ви (Търновски) революционен окръг „кървавото писмо“ пристига със закъснение едва на 25 април, но тук въстанието не получило масов характер. Местните комитети сформирали чети, с които се надявали да водят успешни действия срещу турците. След тежки боеве обаче, четите били разбити. Особено ожесточени сражения водил отрядът на поп Харитон, който успял да се укрепи в Дряновския манастир и 9 дена се отбранявал срещу 10-хилядна турска армия. На територията на Търновски окръг действали и четите на Цанко Дюстабанов и на Йонко Карагьозов. И двете чети в състав около 200 души, имали краткотрайни успехи, след което били унищожени.
Във II-ри (Сливенски) окръг властите успели да арестуват част от изявените комитетски дейци още преди пристигането на „кървавото писмо“. На 3 май било обявено и въстанието в Сливен. Под ръководството на Стоил войвода и Георги Обретенов била сформирана малка чета, която не стигнала до масови бунтове. На 13 май, след неколкодневни сражения, четата била обкръжена и пленена. Загиват Стоил войвода, Георги Обретенов.
На 4 май известието за въстанието в Южна България стига и във Враца. Комитетските дейци проявили колебание и нерешителност. Те считали, че въстанието трябва да започне на 11 май. Местното ръководство очаквало появата на чета от Румъния, която да донесе необходимото оръжие и да предизвика масово надигане сред българите. На 18 май въстанието било обявено и във Враца. Събралите се няколкостотин души твърде бързо се разпръснали, след което се разнесла мълвата за настъпването на турските войски.
Още след получаване на вестта за въстанието, в Румъния започва подготовката на голяма чета. След като редица опитни предводители като Панайот Хитов, Филип Тотю и други отказват да я оглавят начело на четата застава Христо Ботев. В състава й влизат около 200 души, от които — Никола Обретенов, Георги Апостолов, Иваница Данчов и Никола Симов, знаменосецът на четата. Преоблечени като градинари и търговци, четниците се качват на австрийския параход „Радецки“ от няколко румънски пристанища и на 17 май принуждават капитана на кораба да спре на българския бряг до село Козлодуй. Оттук започнал походът на четата. Тя се отправила към Балкана, като водела тежки сражения с много преследвачи — главно черкези и башибозуци. Особено тежки били боевете при Милин камък на 18 май, където загиват 30 четника, между които и знаменосецът Никола Симов. На 19 май четата се изкачва на Врачанския балкан към върха Вола. На 20 май през целия ден се води сражение с превъзхождащите сили на турците. Въпреки всичко четата успява да задържи позициите си. Привечер, след приключване на битката, Христо Ботев пада прострелян от вражески куршум на връх Камарата.
След смъртта на войводата четата продължава героичния си поход под предводителството на Никола Войновски. В тежки сражения повечето от четниците са избити, заловени, и само малка част от тях успяват да се прехвърлят в Румъния.
На 16 срещу 17 май на български бряг се прехвърля и четата на Таньо Стоянов, състояща се от около 20 души, която преминава в Източна България, но там тя е унищожена като в последната битка загива и войводата.
Априлското въстание продължава около 1 месец с относително голяма интензивност. То обхваща много райони на страната и в него участват близо 10 хиляди въоръжени бойци. Това въстание е потушено с голяма жестокост. Над 30 000 мъже, жени и деца са избити, стотици хиляди българи са подложени на репресии, стотици села са опожарени и ограбени.
Априлското въстание е връхна точка в българското национално-революционно движение. То може да бъде характеризирано като общонародно, тъй като в него вземат участие всички социални групи в българското общество. Въстанието показва по безспорен начин, че съжителството между проспериращото българско общество и отживялата времето си Османска империя е невъзможно. Зверствата на турските войски, в резултат на които са изклани на 30 000 българи и са опожарени стотици селища, отвращават света от Турция дори в очите на най-ревностните й защитници.
Жестокостите на турците не могат да се скрият от света. Сведения за тях първи дават дипломатическите представители на чуждите страни, които пребивават в империята и журналистите на големите европейски вестници. Изключителни в това отношение са заслугите на управляващия руското дипломатическо консулство в Одрин княз Алексей Церетелев, на генералния консул на американското посолство в Цариград Юджин Скайлер, на американския журналист Джон Макхаган, на англичанина Едвин Пиърс, на американския мисионер Жан дьо Весейин и други. В 200 европейски вестника са публикувани над 3000 журналистически материалa, които разкриват истината за потушаването на въстанието.
По инициатива на руското правителство е създадена международна анкетна комисия за разследване на извършените престъпления. Активна роля в това отношение играят Юджин Скайлер и Алексей Церетелев. Към тях се присъединява и журналистът Джон Макхаган, който обнародва в английския либерален вестник „Дейли нюз“ серия вълнуващи статии, в резултат, на което се разгръща масово движение на солидарност с българите, насочено срещу лорд Биконсфилд — най-известният защитник на Османската империя. В цяла Англия се организират събрания и митинги, събират се помощи за пострадалите.
Своята солидарност към българите изразяват и представителите на общността във всички балкански страни, както и в много други държави — Швейцария, Испания, Австро-Унгария, Полша, САЩ, Франция.
Най-широк отзвук българските събития намират в Русия. Там се организира масово движение в подкрепа на българите. Руската общественост настоява пред царското правителство незабавно да обяви война на Турция. Сред участниците в движението се открояват писателите Лев Толстой, Тургенев, Достоевски, ученият Менделеев и други.
Априлското въстание става мощен революционен стимулатор на цялото българско общество. След разгрома на въстанието настъпва нарастване на политическата активност, насочена към радикално действие.
В започналата словесна война срещу Османската империя се включват активно всички институции и организации като Българската екзархия, Добродетелната дружина и други. Още през лятото на 1876 година се възобновява в Букурещ БРЦК под името Българско централно благотворително общество (БЦБО). В него участват дейци от различни политически групировки — Киро Цанков, Петър Енчев, Иван Вазов, Иван Грудов, Олимпий Панов, Стефан Стамболов и други. Макар да се легитимира като благотворителна организация, БЦБО пристъпва към организиране на български доброволчески отряди за участие в започналата през юни 1876 г. нова сръбско-турска война.
След това БЦБО изработва план за организиране на въстание в България. Едновременно с това през лятото на 1876 г. влиятелни български кръгове в Цариград замислят една дипломатическа акция с цел да се запознаят правителствата на великите сили с положението в страната след въстанието, като се предявят исканията за решаване на българския въпрос. Замисълът на тази акция е продължение на въстанието, тъй като съответства на неговите стратегически цели. С тази мисия са натоварени Драган Цанков и Марко Балабанов. Тяхната мисия била организирана със съдействието на българския екзарх Антим I и лидера на Добродетелната дружина в Букурещ — Евлоги Георгиев. В началото на август 1876 година, двамата пратеници заминават за Европа и посещават Лондон, Париж, Рим, Берлин и Петербург. Те връчват на представителствата меморандуми с българските искания за създаване на автономна българска държава. Най-радушен прием им оказват правителствата в Берлин и Петербург, където ги приема лично император Александър II, който ги уверява, че Русия непременно ще окаже съдействие на българите, но само с мирни средства.
През лятото и есента на 1876 г. българският въпрос става централен проблем на Цариградската конференция между великите сили.
В началото на декември 1876 г. посланиците на великите сили се събрали в Цариград, за да подготвят взаимно проекти по всички аспекти на Източната криза. По българския въпрос великите сили отстоявали противоположни възгледи. Докато генерал Николай Игнатиев настоявал да се създаде автономна българска област, включваща всички територии, населени с българи, британският посланик защитавал идеята за частична автономия. След продължителни дискусии бил възприет проектът на Австро-Унгария, според който трябвало да се обособят 2 автономни български области: Източна — с център Търново и Западна — с център София. Двете области (приемали) покривали всички територии, населени с българи. Така Великите сили за пръв път признали етническите граници на българската възрожденска нация.
Въстанието на българския народ от април 1876 година е най-значимата въоръжена изява на национално-освободителното движение. Като всяка национално-освободителна акция това въстание е своеобразна война, която съвместява едновременно политически и военни действия. Макар и смазано, националното въстание постига до някъде своите политически цели. Априлското въстание е най-мащабната проява на революционните борби през епохата на Българското възраждане, най-висшата проява на българската национална революция.
Източник: Уикипедия
