Православната Християнска Църква посвещава този ден на Лазар, когото Иисус Христос възкресил на четвъртия ден след погребението му в знак на благодарност за проявеното от него гостоприемство. Според средновековните писания Лазар живял още 30 години в строг пост и въздържание и бил провъзгласен за първи епископ на град Китион на остров Кипър.
Нашият народ нарича празника "Лазар", "Лазарица" или "Лазарова събота". В празничния календар той има подвижна дата.
Празникът се чества в съботата преди Великден, която според евангелската притча се свързва с Лазаровото възкресение и е празник от Великденския обреден цикъл (в основата му лежи идеята за прехода от смърт към живот, осмисляна на митологично ниво като преход от зима към пролет). Според вярванията на следващия ден – Връбница (неделята след Лазаровден) се „разпущат умрелите от гробовете” и за да им се отдаде почит, се прави Лазарската задушница. В навечерието на Лазаровден жените прекадяват и преливат с вино гробовете на близките си и раздават варено жито и просфорки (малки питки с украса от тесто според пола, възрастта и социалния статус на починалия). В някои области е разпространен обичаят, преди изгрев слънце на Връбница, на гробовете да се палят огньове (осмислят се като „да се сгреят мъртвите”).
Типичен за Лазаровден е моминският обичай лазаруване. Участничките са девойки в предбрачна възраст (познато е и детското лазаруване – на момиченца между 6 - и 11-годишна възраст, които подражават на големите лазарки), наричани лазарки или лазарици. Подготовката на лазарските групи започва още на св. Четирсе мъченици – девойките се събират по махали и с помощта на възрастна жена или вече лазарувала по-голяма мома или невеста разучават песните и игрите (несключеното лазарско хоро, наричано боенец). Вярва се е, че мома, която не е лазарува, не може да се омъжи. Затова е задължително всяко момиче от селото да лазарува.
Лазарките обикалят къщите, играят и пеят различни песни: на стопанин, на младоженец, на мома, на малко дете и т.н. В югозападните територии на българоетничното землище (около Струга) обличат една от лазарките като булка, застават на кръстопът и припяват на минувачите; в родопските райони от кросно правят кукла, наричана Лазар, пръскат я с вода или я пускат в кладенец, което по същество е обичай за дъжд. Според народната вяра само лазарувало момиче може да се момее и да се омъжи; лазаруването има и предпазни функции – девойка, която е лазарувала и се е кумичила, не може да бъде залюбена или похитена от змей. Затова обичаят се възприема като задължителен за всяка мома. Заради идеята за предстоящ брак лазарките са с невестенски премени, носят булчински накити, а в песните им преобладаващи са любовно-женитбените мотиви. Навсякъде ги даряват с пари, яйца, брашно. В Кюстендилско ги посрещат с житни зърна, които после слагат в хамбара, за да се напълни; в Софийско лазарките пеят на пчелните кошери, на градините и нивите за плодородие; някъде стопанката изнася брашно в сито, което после се търкаля, и така се гадае за плодородие...
На Лазаровден се омесват куклите (обредни хлябове, най-често с формата на човешка фигура), нужни за „кумиченето” на следвация ден – Цветница.
В българската традиция Лазаровден е празник на нивите, пасбищата и горите.
