На 23 октомври – ден, който всички любители на литературата посрещнахме със смесени чувства, тъй като това е рожденият ден на непрежалимата ни Ваня Константинова (която ни напусна на 15.04.2015 г. - бел. ред.), но и денят на премиерата на новата книга от издателство „Пергамент” "Ултравиолетовият пегас" – в галерия „Натали”, срещнах много усмихнати хора. Всички очакваха премиерата на наскоро завърналата се от Чикаго Виолина Иванова.
В тази приятелска атмосфера, съчетана с уюта и естетиката на самата галерия, някак плавно преминахме от непринудени разговори към официалното представяне на книгата и отново се върнахме към по-неформалните обсъждания на литературни теми. Вече имах автограф от автора, а няколко часа по-късно, вече в метрото, започнах да чета. И се ядосвах, че живея толкова наблизо (никога преди това не го бях осъзнавала), и не исках да спирам да чета. Когато на следващия ден продължих, разбрах, че дори да довърша прочита на книгата до края на деня, ще се връщам на отделни пасажи и ще ги осмислям, защото те не са само едно разказване на история, а в тяхната многопластовост читателят ще открива нови и нови идеи и може би, отговори на поставените от автора въпроси.
На фона на глобални проблеми – траките като основополжници на древната европейска цивилизация (гърците са заимствали от тях); физиката като наука, която ще докаже и вероятно обясни свръхестественото в иначе закономерните промени в природата; любовта и нейното израждане – авторът проследява чисто човешки, протичащи паралелно, но и пресичащи се съдби, които в търсене на отговори, често се отблъскват едни от други, но не и без да забравят, че когато трансмисионните полета на двама души се срещнат, те остават свързани завинаги. Да, някак логично звучи „квантовата механика и теоремата на Бел обясняват това явление” (и всички странни явления като ултравиолетовия Пегас, като самодивите от с. Шишенци, на които Виолина придава едно по-различно значение и визия, като светицата Елизабет .... – всъщност, по-добре да спра тук, за да не ви разваля удоволствието от загадъчните феномени някак мирно и естествено съжителстващи с „обикновените”, доколкото такива съществуват, хора), но много по-трудно е да бъдат приложени в литературата.
Лиричните отстъпления под формата на ретроспекция и вътрешните монолози на героите само подсилват техните търсения и криволичещият им път добива различни измерения от тези, които са очаквали. Но нима всички разочарования не идват именно от очакванията?
Героите на Виолина добиват все повече плътност в разгръщането на сюжетните линии и защитават правото си да се намират точно на това място, точно по това време. Проблемите им, уж различни на пръв поглед, водят до един основен – жива ли е човещината или вече на нея трябва да се гледа като на свръхестествена проява. Това е акцентът, за който бях подготвена още на премиерата от издателя Жоро Милев, редактора Ина Иванова и самия автор, Виолина Иванова. И въпреки това, успяха да ме изненадат и смело да кажа, че този път очакванията не доведоха до разочарования.
В този ред на мисли за човещината, ще си позволя още един цитат:
„Дано по-скоро учените измислят възможността да се прегръщаме виртуално! Но и да сгряваме с топлина този, от когото ни делят разстоянията...”
Макар и далеч от родината си, авторката не остава безучастна към нейната съдба. Колко странно, нали? Няма да коментирам други сънародници зад граница. Важното е, че Виолина, връщайки се към героичното, забравено и в много случай заграбено минало на държавата ни, поставя ребром въпросите за псевдожурналистиката, вечния проблем „Управляващ-управлявани” и дори си позволява смелата метафора да „съживи” статуята на Петко и Пенчо Славейкови на едноименния площад, за да напомни някои истини, които като че ли сме склонни да забравяме – включително и за нежните протести от началото на новото хилядолетие, които бяха опорочени.
Романът остава с отворен край – можете да си го доизмислите или завършите, следвайки нишките на преплетените вече една в друга сюжетни линии, следвайки маркитаните от героите щрихи от финалните страници. Виолина е деликатна и щадяща спрямо героите си и на някои от тях им дава втори шанс. И там също можете да пуснете въображението си за това дали го заслужават или не. За себе си, мога да кажа, че това е един от романите, които ще препрочета.
Автор: Весислава Савова
