"Пролетта на емигрантите" на писателя Калин Илиев излиза през 2013-та година. Сътворена няколко месеца преди съдбоносните протести, творбата бързо си извоюва име, което медиите обичат и с което литераторите предпочитат да са внимателни: определението "пророчески роман".
Пророчески, защото описаните събития наистина напомнят за нашия свят - държавата Нулиа, емигрантите и политическата мафия, са образи, чиито прототипи ще разпознаете на мига. Но и литературен феномен, защото когато са създадени майсторски, художествените герои надживяват собствените си вдъхновители - фината разплата на изкуството с политиката. Решихме да публикуваме този роман: глава по глава. И да спазим една традиция от зората на вестниците - литературните творби да излизат като подлистници. Всеки петък ще можете да намерите следващата част от "Пролетта на емигрантите" в Actualno.com. Списък с всички глави, публикувани до момента, може видите ТУК.
А ето и днешният нов откъс:
Стигнаха до отсрещния бряг на залива, скалист и непристъпен, с камъни вместо пясък и напълно самотен. Издърпаха дюшека навътре и младежът седна на едно изхвърлено от морето дърво, да си почине.
- Много бързо се измори – предизвикателно рече Виктория. – Аз тръгвам.
- Как така тръгваш? Тук са само скали… Накъде тръгваш?
- Нагоре към върха.
Макс се огледа.
- Не виждам пътека.
- Винаги има пътека.
Виктория се отправи нагоре, Макс я последва. В началото се промушваха между скалите, постепенно обстановката се промени и скоро се движеха между ниски дървета, храсти и тръни с остри и сухи бодили. С всеки изминат метър растителността се сгъстяваше, докато в един момент се превърна в стена. Спряха, не можеха да продължат.
Настъпи дълго мълчание. Чуваше се само задъханото им дишане, а в него се долавяше сурова решителност – никой нямаше намерение да се върне назад. Но как да преминат по-нататък?
Макс се огледа. Заобиколи една изсъхнала ела и бавно започна да изследва дървесния щит встрани от себе си, педя по педя. Недалеч откри малка пролука между храстите и тръните, на самия ръб на високата повече от десет метра скала. Продължи да проучва, не откри други възможности. Единственият изход беше да минат по ръба на скалата, ако не се справеха, щяха да се размажат на огромните, остри камъни, които хищно ги следяха отдолу. Съвсем като зъби на бяла акула, помисли си Макс. Върна се при спътничката си и внимателно я хвана за раменете.
- Ела! Ще вървя напред. Ще се справим.
Виктория кимна мълчаливо и се почувства горда, че има истински мъж до себе си.
Макс тръгна. Наклони се с лице към ската и се хвана с две ръце за дърветата, движеше се внимателно, стъпка по стъпка, като се стараеше да окърши бодливите храсти и тръни, за да не пречат на идващата след него, ръцете му се разраниха, но той не обръщаше внимание. Щом стигна до просеката, стъпи с единия си крак навътре, за да е по-стабилен и подаде лявата си ръка на Виктория. Тъкмо навреме. Клонът, който бе стиснала, се счупи и тя изпищя от страх, забеляза подадената длан и се вкопчи в нея. Макс силно издърпа приятелката си и след миг двамата притихнаха един в друг. Сърцата им бясно препускаха.
Продължиха – Виктория се оказа права. С лъкатушещи движения, сред гъстата растителност, нагоре ги водеше невидима пътека. Скоро дърветата, храстите и тръните се разредиха, слънцето отново се показа. Стигнаха върха. Той представляваше неголяма полянка, скрита в гъстата гора, с няколко живописни брези в единия край. Двамата се строполиха под рехавата им сянка.
Помълчаха. Първа проговори девойката:
- Красиво е, нали?
- Да – замислен й отвърна Макс.
- И самотно.
- Малко.
- Обаче си беше страшно!... Ръцете ти са целите в кръв!
Макс ги погледна и се усмихна.
- Ще ми дадеш ли да те погаля с тях?
- Може. Но първо ми кажи, за какво мислиш?
Той не й отговори веднага.
- За нас. Сега мога ли да те погаля?
Виктория взе дланите му и ги целуна, сложи ги на лицето си, притисна и своите към неговото, прегърнаха се, устните им се сляха в дълга целувка. Едновременно въздъхнаха и отново се сграбчиха, очите им грееха от щастие. Трескаво смъкнаха банските си и Виктория се нахвърли отгоре му, после неочаквано смени намерението си и се изтърколи на тревата, отпусна се до него и го издърпа върху себе си. Той успя само да попита:
- Защо го направи?
Тя успя само да отговори:
- Искам ти да си отгоре.
После в ушите им нахлу кръв, а очите им се премрежиха. Докато се любиха, крещяха от възбуда и удоволствие, нямаше кой да ги чуе. Когато свършиха, притихнаха един върху друг.
В настъпилата тишина се чуваха само песните на птиците от близките дървета.
Двамата влюбени дълго мълчаха и ги слушаха замечтани. Как ли биха се чувствали, ако можеха да летят и бъдат безгрижни като тях?
Макс подсвирна и от клоните му отговориха, той отново го направи, започна да се надсвирва с птиците, унесе се. Виктория не му се разсърди, от майка си знаеше, че за истинския мъж има винаги нещо по-важно от жената до него, нямаше нищо против да бъдат животните. Погледна небрежната брада на все още детското лице, разрошената кестенява коса, почти като нейната, погледът й слезе надолу, към гърдите, и по-надолу, усети как възбудата отново я обзема. Срамът от онова, което каза, не й попречи да го направи.
- Можеш ли пак?
- Моля? – сепна се Макс.
- Можеш ли пак?
- Кое?
- Което правихме?... Хареса ми.
- Радвам се!... Тренировките ми не са били напразни, нали?
- Колко пъти си го правил най-много?
- Мога да броя само до десет.
Виктория се разсмя. Макс не й отговори, престори се на сериозен, присви очи.
- Така. И сега – какво ще правим с душите си?
- Първият ден на лятото е ден на телата, не на душите – продължи да се смее девойката.
Макс се надигна и загледа в гърдите й. Тя смутено ги закри с ръце.
- Защо си се втренчил така? Не си ли виждал?
- Какво? – направи се, че не разбира той.
- Такова – женски гърди… цици… бомби…или както там го наричате.
- Чудех се коя е по-голяма. Ако е лявата, значи обичаш със сърцето си, в другия случай – с ума си.
Виктория не усети шегата, смъкна ръце и се загледа в гърдите си. Макс ги сграбчи и зарови глава в косата й. Тя го притисна към себе си.
- Знаеш ли, искам да влезеш в мен целия, няма значение откъде – прошепна тя и отново се засрами от думите си. – За да те имам, когато те искам.
- Как ще излизам на бял свят, щом ти потрябвам? – попита той и продължи да целува гърдите й.
Тя не отговори. Притисна го страстно, учудена от сама та себе си. И пое от него всичко, което бе възможно.
Когато се наситиха един на друг, слънцето преваляше.
На връщане намериха плажа пуст. Шезлонгите и чадърите бяха прибрани. Нямаше летовници, нито птици по пясъка. И Яна си беше отишла, доволна от развитието на събитията, щастлива заради приятелката си – понякога и това се случва между жените. Беше прибрала и дрехите им.
Двамата седнаха на мокрия дюшек, не изпитваха никакъв студ, напротив, чувстваха се разгорещени.
- Още не мога да повярвам – какво направи с мен? – попита Макс.
- Не с теб – отвърна Виктория. – Със себе си, пробих пашкула на страховете.
- И се превърна в най-красивата пеперуда на света – синята, като очите ти.
- Харесва ми – тя замълча за миг, – Макс, от днес ние не сме просто приятели.
- Защо? Не се ли обичаме вече?
- Напротив… Обичам те, много!
- И аз те обичам, Виктория!
В такива случаи влюбените обикновено замълчават. Така постъпиха и те. Заслушаха се в любовните звуци, издавани от морските птици, които кръжаха над вълните. Едновременно си помислиха, че едва ли някъде по света има друга музика, която така да им е близка в този момент. Дали причината беше, в това, че писукането на божиите твари в най-висша степен е езикът на щастието, или поради тяхната привилегия да се реят в небесата и бъдат свободни както никои други? А може би всичко заедно?
- Днес целия следобед си само с мен и птиците – наруши мълчанието Виктория. – С кого ти е по-приятно?
- С вас, когато сте заедно – шеговито отвърна Макс, – защото аз съм вятърът.
- Вятърът е непостоянен, духа откъдето му скимне. Няма ли да ти омръзна, като многото други жени, с които си бил досега?
Той не отговори веднага.
- Ще ти призная, повечето си ги измислях… Освен това, с която и да бях, в мислите ми беше ти, не можеш да омръзнеш на никого.
- Мога – на себе си. До днес… Толкова ми е хубаво, че сме двама!
- И на мен! Веднъж ми каза, че не си се чувствала щастлива от дете. И сега ли мислиш така?
- Не. Сега съм по-щастлива от тогава.
Макс и Виктория се прегърнаха и допряха глави. Взряха се в аленото слънце на хоризонта.
- Имам лошо предчувствие – каза след малко Виктория. – Господи, това е ужасно! Повтарям майка ми! Тя все се притеснява, а предчувствията се множат като бръчките по лицето й.
- Още не си пробила пашкула докрай – успокои я Макс. – Ти няма за какво да се притесняваш. Синята пеперуда морфо е вълшебна и ще те пази до края на живота от всякакви злини и магии.
- Но живее само един сезон. Да вървим, Яна навярно се безпокои.
Макс я вдигна като перце и я метна отгоре си. Наведе се, както беше натоварен, подаде й дюшека. Виктория забрави притесненията, разтвори синия дюшек на гърба си и весело го размаха като криле. Изглеждаха като гигантска синя пеперуда, която се готви да полети.
***
Тримата прекараха заедно вечерта на терасата във вилата на Яна. Слушаха музика и танцуваха, Макс се постара да не остави нито едната от младите дами да скучае, бе истински кавалер и домакинята не спря да му прави комплименти, като нито веднъж не повтори епитетите си. Често си пускаха парчето„Резистънс” на британската алтернативна рок група „Мюс”, което единодушно бяха обявили за химн на „Освобождение”. Обсъждаха предстоящите събития, заради които се подготвяха година и половина и сега се намираха тук, в Нулиа. Виктория и Макс вече общуваха с тримата, Радикалния, Дипломата и Пророчицата, скоро щяха да се срещнат с тях в столицата, като преди това гостуват за едно денонощие на родителите на Теди, в къщата на баща й. В ход беше подготовката на мащабна среща на всичките хиляди емигранти в историческа местност в центъра на страната, по примера на някогашните революционери, освободили Нулиа от чуждо робство. Двамата щяха да вземат активно участие и изпитваха особено гордост от това.
Яна слушаше разговорите им с интерес. Баща й беше крупен, близък до властта предприемач и семейството живееше охолно . Дъщерята не споделяше убежденията му, често спореха, обикновено й отстъпваше, любовта му към единственото, закъсняло дете винаги побеждаваше. Само настойчиво я молеше да бъде предпазлива. Веднъж, почерпен, той призна – бизнесът, парите са единствената причина да поддържа топлите си отношения с управляващите. Яна го нарече страхливец и неочаквано нейният силен и суров баща се разплака. Тя също. Прегърнаха се и от този момент избягваха болезнената тема. Когато тази вечер тя за първи път публично сподели пред двамата си гости случилото се тогава, Макс замълча. Думата взе Виктория.
- Знаете ли какво би казал по този повод Радикалния? Би цитирал Херберт Маркузе: „Съвременният буржоа откри най-големия си враг в лицето на собствените си деца по време на сутрешна закуска”. Имал е предвид времето на нашите баби и дядовци – студентските движения от 60-те години. Май станах много сериозна, забравих, че не съм на урок по социална психология… Заниманията на Макс са по-интересни.
- Какво имаш предвид? – учудено я погледна младежът.
- Зная, че пишеш нещо интересно, но го криеш от мен. Защо?
- Не го крия. Просто не е дошло времето да ти го покажа… Хайде да танцуваме тримата – предложи Макс, – така са танцували нашите баби и дядовци!
Пуснаха „Бийтълс” и се прегърнаха.
Накрая дълго съзерцаваха звездите и размишляваха върху думите на Пророчицата, които Макс цитира: „Всяка неоткрита звезда е създадена от деветдесет и осем процента копнеж и два процента непознати минерали”.
Беше чудесна вечер. Чувствата между тримата бяха сърдечни и приятелски, Яна искрено се радваше на гостенката си.
- Знаеш ли, Вики! Чудесно е, удивително е, какво да ти кажа – направо е жестоко, че най-после си имаш приятел! И то Макс! Толкова е сърдечен, забавен, вече не останаха такива мъже. Както върви, току-виж си ме преварила, може стара мома да остана аз, а не ти… Извинявай, какви ги говоря!
Всички се разсмяха.
Яна ги поведе към стаята, двамата смутено я последваха. За първи път щяха да си легнат заедно, съвсем като семейство, и то пред друг човек. Когато застанаха пред голямата орехова спалня, смущението им се усили. Домакинята незабележимо се усмихна, пожела им лека нощ, притвори вратата зад себе си.
Докато Макс се чудеше как да постъпи, Виктория се съблече и отиде в банята, после го повика при себе си.
- Е, реши ли коя от двете е по-голяма? – попита тя, ослепителна в голотата, нахална в страстта и все по-учудена от себе си. – Тази с пяната на зърното, или другата?
Нататък всичко се разви от само себе си. И този път любовните им ласки бяха както на поляната с брезите – диви и опустошителни. Спалнята изтрая всичките им своеволия, някогашните спални не са като днешните, освен че са всеотдайни, умеят да си държат езика зад зъбите.
Когато умората ги надви, двамата притихнаха един в друг, голи и беззащитни, предизвикателни и невинни.
Заедно потънаха в един и същ сън, който по-късно не си спомняха. Бяха все така заедно, но не съвсем. Намираха се в двете половини на коридор, разполовен по дължина от дебело матирано стъкло и осветен с разноцветни лампи, които непрестанно мигаха, на моменти до тъмно. Опитваха се да стигнат един до друг, ръцете им се движеха по преградата и търсеха отвор, стремяха да се докоснат, стъклото не позволяваше. Сякаш прегърнати през матираната преграда се люшкаха ту в едната посока, ту в другата, движенията на телата им образуваха помежду си изящен ритъм, изглеждаха красиво и ритуално, сякаш в хореографска постановка на Марта Греъм. Така, един срещу друг, стигнаха едната страна на коридора. Там нямаше изход, нито пролука, само влажна стена. Втурнаха се към другия край, дращейки все по-упорито от двете страни на стъклото; не спираха да се движат и когато притъмнееше, препъваха се и продължаваха напред с нестихващ устрем. Пред тях отново имаше стена, по-влажна от предната. За първи път доловиха мирис – на мухъл.
Започна да ги обзема отчаяние. Хвърлиха се на пода и започнаха да пълзят, да се опитват да открият пролука между земята и стъклото, педя по педя изследваха коридора открай докрай. Без резултат. Решиха да строшат стъклената преграда. Започнаха да я удрят с пестници, после с юмруци, да я ритат и блъскат с тела. Безуспешно. Умората, липсата на достатъчно въздух в тясното, мрачно и влажно помещение започна да ги надвива. Ударите по стъклото ги бяха наранили и отчаянието скоро щеше да ги довърши.
Женската фигура изчерпа силите си докрай, отпусна се на стъклото, бавно се свлече по него. От другата страна Макс започна да й говори, да крещи, за да вдъхне сила и кураж, но звуците не стигаха до Виктория, не можеха да пробият преградата. Тогава той се притисна неистово през стъклото към тялото й и започна бавно да движи ръцете си в кръг, да излъчва през преградата цялата си останала енергия. Напразно. Скоро и той се свлече срещу нея. Двете тела сякаш залепнаха едно в друго.
Дочу се силен пукот. Матираната ограда се спука по средата, от единия до другия край на коридора. Пращенето започна бързо да се усилва и дебелото стъкло се разсипа на пода на хиляди парчета.
Двамата останаха неподвижни.
Настъпи дълбок мрак.
__
Калин Илиев е писател и драматург, чиито последни две книги "Морфо" и "Пролетта на емигрантите" се превърнаха в бестселър. Разказвани с дълбок литературен език, но с мощни политически послания, историите проследяват завръщане на емигрантите в измислената страна Нулиа (метафора за България, но не само).
Калин Илиев е известен още с пиесите "Ключът", "Пикльото", "Границата", "Как се гони страх", "Приказка за обърканото царство", "Приказка за края", "Голямата мама", "Максимално" - като драматург има 30 театрални постановки в страната и повече от 20 в чужбина. Текстовете му са превеждани на английски, гръцки, китайски, македонски, немски, румънски, руски, словашки, словенски, сръбски, украински, френски, чешки.
