„Момичетата от пансиона“ (издателство Benitorial) е съвършена смесица от мистерия със свръхестествен елемент и психологически съспенс. Вижте откъс от произведението.
Откъс
Пролог
Още: "Криминален клуб "Марлоу" - неповторимо съчетание от загадка, хумор и мистерия
Барънс, Върмонт
Ноември 1950 г.
Докато момичето се изкачваше по склона на „Олд Барънс Роуд“, слънцето се скри под хоризонта. Нощта падаше, а ѝ оставаха още около пет километра пеша.
Въздухът тук посиняваше на свечеряване, ставаше лилавеникав и студен. Светлината размиваше дребните подробности на пейзажа, сякаш ги гледаш през димна завеса. Момичето примижа и хвърли поглед през рамо към пътя, откъдето беше тръгнала нагоре. Вятърът рошеше косата ѝ и пропълзяваше през тънката материя на якичката ѝ. Колкото и да се взираше, не видя никого зад себе си.
Още: Откъс от "Децата на хълма", Дженифър Макмеън
И все пак по-бързо, помисли си тя.
Забърза се по склона. Здравите ѝ ученически обувки пердашеха по камъчетата на разбитата улица, а дългите ѝ крака се огъваха като на новородено жребче, което се опитва да запази равновесие. Сивата вълнена пола, с която бе облечена, ѝ беше омаляла – вече стигаше до над коленете ѝ, – но нямаше какво да се направи. Полата от униформата ѝ беше прибрана в куфара, който се удряше в краката ѝ. Съвсем скоро щеше отново да я сложи.
Ако имам късмет.
Стига, глупачке. Глупачка.
Още: Чудовищата са реални в "Децата на хълма" от Дженифър Макмеън
По-бързо.
Дланите ѝ се потяха върху дръжката на куфара. Едва не го беше изпуснала в усилията си да го свали от автобуса, а потта изби на иглички по гърба и под мишниците ѝ, когато погледна нагоре към прозорците на превозното средство.
„Всичко наред ли е?“ – попита я шофьорът, след като нещо в паникьосаното изражение на девойката успя да пробие безразличието му.
„Да, да...“ – усмихна му се мъртвешки, махна с ръка и се обърна, а куфарът се заудря в коленете ѝ, сякаш припкаше по оживена градска улица, а не се влачеше едва-едва по разбития път, известен просто като Северната отсечка. Сенките се бяха издължили, а тя погледна назад, за да види как вратата се затваря и автобусът потегля.
Още: Откъс от "Терапията", Себастиан Фитцек
Никой друг не слезе тук. Тътренето на подметките ѝ и далечното грачене на гарван бяха единствените звуци. Беше сама.
Никой не я следваше.
Още не.
Стигна до подножието на склона на „Олд Барънс Роуд“, задъхана от бързане. Наложи си да гледа само напред. Погледнеше ли назад, щеше да призове онова. Ако гледаше само напред, то нямаше да припарва до нея.
Студеният вятър задуха отново и вледени потта ѝ. Тя се приведе напред и се забърза. Ако пресечеше напряко през дърветата, щеше да мине по диагонал и да се озове на спортното игрище, където поне имаше шанс да срещне някого по път за общежитието. Този маршрут беше по-кратък от другия, който заобикаляше гората и водеше до централния вход на „Айдълуайлд Хол“. Но пък избереше ли краткия маршрут, трябваше да излезе от пътя и да мине през дърветата в тъмнината. Имаше вероятност да се изгуби. Не можеше да реши.
Сърцето ѝ прескочи за миг в гърдите, после продължи да тупти. Напрежението винаги ѝ причиняваше това, както и страхът. Токсичната комбинация от двете я замая за кратко, отне ѝ способността да мисли. Тялото ѝ още не беше съвсем с нормални размери. Въпреки че беше на петнайсет, гърдите ѝ бяха още малки, а първият ѝ цикъл дойде едва миналата година. Лекарят я беше предупредил, че ще закъснее – било съвсем нормално, биологична последица от недохранването. „Млада си и ще се възстановиш – беше казал той, – но е ад за тялото.“ Фразата отекваше в ушите ѝ известно време, промъквайки се през плетеницата на мислите ѝ. „Ад за тялото.“ Дори съдържаше известна доза черен хумор. Когато далечните ѝ роднини я видяха след това и попитаха какво е казал лекарят, тя отговори автоматично: „Каза, че е ад за тялото“. При вида на смаяните им погледи се опита да добави нещо утешително: „Поне си имам всички зъби“. Роднините ѝ отклониха очи – тези американци, които не разбираха какво постижение е да запазиш всичките си зъби. След това тя млъкна.
Вече се намираше по-близо до портите на „Айдълуайлд Хол“. Паметта ѝ беше непокорна. Забравяше имената на половината съученички, с които живееше, но пък можеше да си спомни илюстрацията от корицата на старото издание на „Годишник на момичетата Блеки“, което беше намерила на рафт в общежитието. На корицата бе изобразено момиче в рокля с ниска талия от 20-те, което разхожда игриво куче на хълма и прикрива очите си с длан, докато вятърът развява косите му. Беше се взирала в тази илюстрация толкова пъти, че дори я беше сънувала. Дори в този момент можеше да си спомни всеки щрих от нея. Част от очарованието на картинката идваше от невинността, от млечната чистота на момичето, което можеше да разхожда кучето си, без да мисли за доктори и зъби, за рани и струпеи, както и за всички онези неща, които тя беше натикала надълбоко в мозъка си – неща, които изскачаха на повърхността, преди отново да потънат в мрак.
Не чу никакъв звук зад гърба си, но разбра – просто така. Дори при шуменето на вятъра в ушите и звука от собствените ѝ стъпки тя успя да долови някакво жужене – шепот, към който явно имаше чувствителност, защото, щом този път обърна глава и вратът ѝ изпука недоволно, тя видя фигурата. Изкачваше се по склона, по който самата тя беше минала преди малко, и вече се спускаше по пътя към нея.
Не. Аз бях единствената, която слезе от автобуса. Нямаше друг.
Но беше наясно, нали? Знаеше. Затова вече почти препускаше, а кокалчетата на ръцете ѝ и брадичката ѝ изтръпваха от студ. Побягна с все сила. Хватката ѝ върху дръжката на куфара започна да отслабва, докато той се блъскаше в крака ѝ. Замига напрегнато сред спускащия се мрак, опитвайки се да различи форми и познати места. Колко далеч беше? Дали щеше да успее?
Отново погледна назад. През тъмната пелена различи дълга черна пола, тънка талия и тесни рамене, както и прозирното движение на черен воал пред лицето на фигурата, потрепващ на вятъра. Невидими стъпала се движеха под подгъва на полата. Подробностите вече се виждаха по-ясно, защото фигурата беше по-близо – движеше се спокойно, но, неизвестно как, я застигаше. При всяко поглеждане назад тя се озоваваше все по-близо. Лицето зад воала не се виждаше, но девойката знаеше, че е наблюдавана. Долавяше скрития поглед, вторачен в нея.
Обзета от паника, рязко смени посоката, излезе от пътя и се втурна между дърветата. Там нямаше пътека и тя бавно си запроправя път през гъстите храсталаци, докато мъртвите стъбла на плевелите я попарваха през дългите чорапи. Пътят зад нея изчезна от поглед за секунди. Девойката започна да налучква посоката с надеждата, че се движи по права линия към игрището. Теренът я забавяше, а потта се стичаше на струйки между плешките ѝ и попиваше в евтината памучна блуза, която залепваше за кожата ѝ. Куфарът беше неудобен и тежък, така че скоро го захвърли, за да се движи по-бързо през гората. Не се чуваше никакъв звук освен хрипливото свистене на собственото ѝ дишане.
Глезенът ѝ се усука, прониза я остра болка, която се разнесе по целия ѝ крак, но тя продължи да бяга. Косата ѝ се освободи от фибите, клоните дращеха дланите ѝ, докато ги избутваше от лицето си, но въпреки всичко тя не спираше. Пред погледа ѝ се появи старата ограда на „Айдълуайлд“, прогнила и изпочупена, лесно преодолима. Зад нея не се чуваше и звук. А после се чу.
„Мери Хенд, Мери Хенд, мъртва под покров от пръст студен...“
По-бързо, по-бързо. Не позволявай да те хване.
„Търси дружбата ти всеки ден...“
Пред нея дърветата започнаха да оредяват, а перлената светлина на полумесеца осветяваше терена на игрището.
„Не давай пак да влезе вътре, запленен!“
Дробовете на момичето горяха, от гърлото ѝ изригна ридание. Не беше готова. Не беше. Въпреки всичко, което се беше случило... а може би и заради него. Кръвта ѝ все още кипеше в ритъм; сломеното ѝ тяло все още спасяваше живота си с бяг. И в миг на чиста скръбна яснота тя разбра, че всичко е било напразно.
Винаги бе знаела, че чудовищата са истински.
И бяха тук.
Момичето погледна в мрака и закрещя.
Още: Ново издание на абсолютния бестселър на майстора на психотрилъра Себастиан Фитцек - "Терапията"
