"Родителите обичат Йеспер Юл, защото той разкрива изходите от възпитателните казуси на настоящето." — Frankfurter Allgemeine Sonntagszeitung
„Откъде идва силното нежелание да се конфронтираме с агресията, щом за него няма научно обяснение? В книгата, която държите в ръцете си, ще се помъча да дам отговор на този въпрос. Наред с това ще направя опит да прекарам ясна граница между деструктивната и конструктивната агресия, тъй като няма съмнение, че и двата вида агресия съществуват, но първата, за разлика от втората, не обогатява ничий живот и не носи ползи за цивилизованото общество.
Да се помъчиш да откриеш какво поражда яда, гнева, насилието и омразата и да положиш усилия да се справиш с бурните чувства в семейството, в детската градина и на улицата, са две коренно различни неща. Благодарение на четиридесетте години клиничен и педагогически опит аз стигнах до някои практически отговори, които ще изложа тук.
Напоследък не само на агресията сред децата и младежите се поставя етикет „проблемна“. В домовете и центровете за дневни грижи се наблюдава тенденцията като неприемливи да се заклеймяват всички основни емоции с изключение на щастието. Схващането, което е залегнало в основата на тази тенденция, кара родителите да се отричат от човешката си същност и да се превръщат в актьори. Това схващане не е почерпено от мъдростта на настоящето или миналото, нито от някакви новодобити познания за онова, което ще тласне човечеството напред. Въпреки това то формира представите ни за „добрия“ и „успешен“ човек.
Конструктивната агресия е като сексуалността и любовта: тези три неща, взети заедно, са причината да ни има; те обогатяват отношенията ни с другите, позволяват ни да мислим по-задълбочено и да водим по-качествен живот. Ако прегърнем споменатите три аспекта на живота, които всеки от нас носи в себе си, ние ще можем да дадем свобода на действие на онези деца и младежи, които разчитат на нас и на емпатичната ни подкрепа.“
~ Йеспер Юл, „Агресията: защо от нея се нуждаем и ние, и децата ни“
Йеспер Юл (Дания, 1948 г.) е международно признат автор, семеен терапевт, педагог и оратор, който развива дейност в над 15 страни из целия свят.
През последните две десетилетия Юл формулира нова парадигма за отглеждането на децата и насърчаване на личното им и социално развитие. Основната му цел е да вдъхновява, подкрепя и помага на родители и специалисти в името на социалното и умствено здраве на новото поколение, като предлага алтернативи на неправилните начини, по които сме гледали, и за жалост продължаваме да гледаме, децата си.
Йеспер Юл е създател и ръководител на Family-lab International – организация, предлагаща семинари, лекции, уъркшопи и консултиране на родители и семейства. Автор е на петнайсет книги, посветени на семейството и децата, преведени на 20 езика.
Мария Енчева е родена през 1982 година в Пловдив. Следва немска филология в Софийския университет. По това време се запознава и с нидерландския, който започва да изучава като втори език. Днес тя работи като преводач на свободна практика, като превежда предимно от нидерландски.
Послеслов от Ингеборг Шолоси
Книгата на Йеспер Юл за новото и опасно табу, наречено “агресия”, не приключва със затварянето на последната страница. Възрастните, които работят с деца, прекарват времето си с тях и ги консултират и наставляват, няма да забравят прочетеното така скоро!
Нормално е възпитателите, учителите, педагозите и родителите да се радват на дете, което винаги сияе и отвръща с усмивка. В такива ситуации сякаш ни облива чисто щастие. Но защо дискриминираме децата, които не ни даряват с такова крайно усещане за блаженство, а вместо това ни причиняват грижи, тревоги и безсънни нощи? Защо определяме тези деца като “проблемни”, защо ги изпращаме на специализирани психологични или психотерапевтични сеанси и се мъчим да ги вкараме в “правия път”?
Твърди се, че напредък се постига само с позитивно излъчване. На страха, отхвърлянето, яда и гнева се гледа с лошо око. Много често не се осмеляваме да си кажем честно какво изпитваме и какво желаем, защото се опасяваме, че подобно поведение може да бъде изтълкувано погрешно. Избягваме откритото общуване и развиваме до съвършенство неискреността във взаимоотношения си. Отдавна сме добили имунитет към лицемерието и вече дори не го забелязваме. След това се удивляваме защо вместо да са все по-приветливи, околните стават раздразнителни и агресивни. Докато пазим самообладание, обществото ни приема. Изпаднем ли в депресия обаче, започват да се кокорят насреща ни и да се чудят: “Ама как е възможно! Та ти си винаги толкова бодър, толкова позитивен, толкова весел!”. Ако се развилнеем и отнемем нечий живот, светът престава да ни разбира. “Просто невероятно! Беше така мил, така любезен и кротък!”
Всеки се стреми да “помогне”: с успокоителни думи, с всевъзможни изрази на приятелство и с безкрайно внимание. На никого не му хрумва да предложи платформа, на която конфликтите и агресията да се изкажат или изпуснат свободно.
“Възможно ли е родителите, възпитателите и педагозите да са се откъснали от действителността и да са се капсулирали в своя екзистенциална сфера, в която няма друго, освен любов? Нищо подобно! Те просто са възприели специфичен начин на говорене и поведение, който на външен вид не изглежда агресивен. Бихме могли да го наречем “насилствена приветливост и коректност”. В действителност той представлява добре прикрита агресия и вербално насилие и е инструмент на по-големите и по-красноречивите в общуването им с онези, които са по-млади и нямат дар слово. Боравенето с този инструмент не носи рискове, тъй като истинската природа на тази форма на агресия се разкрива само чрез опита на по-слабите. И тъй като свидетелствата на по-слабите обикновено не се взимат на сериозно, насилствената приветливост и коректност продължават да се ширят ненаказано. А точно те са тези, които нарушават най-силно неприкосновеността на детето” – пише Йеспер Юл в настоящата книга. Тя е посветена на “по-слабите”. Юл няма за цел да се покаже като добър човек – той пише това четиво тъкмо защото е гневен. Че гневът му от поведението на възрастните и забраната върху агресията е искрен, личи от всеки ред.
Редица терапевти признаха и защитиха по брилянтен начин твърдението, че агресията ни е нужна, за да се развиваме като личности. Основополагащи са трудовете на Джордж Р. Бах и Хърб Голдбърг (“Не се страхувайте от агресията. Изкуството на самоутвърждаването”), Реймънд Батегей (“Агресията – средство за комуникация”), Доналд Удс Уиникът (“Агресията – провалът на околните и антисоциалната тенденция”) и Ян-Уве Роге (“На децата им е позволено да са агресивни”). Сред тях се нарежда и Йеспер Юл, който с помощта на множество примери и изследвания показва какво значи хората да не са способни на конструктивно себеотстояване. Но Юл не само анализира, а и изисква! Отправя апел към онези, в чиито ръце е съдбата на “агресивните” деца и младежи – към възпитателите, учителите, педагозите, терапевтите и родителите. Апелът му не може да бъде подминат току-така, призивът му не търпи отлагане, а книгата не приключва със затварянето на последната страница.
