Страхотна фраза, на шефката на НАП: "Беше тежко решение да не си прекратя отпуската".
Наистина, няма по-тежко решение. За да проверим важността му, нека хипотетично прехвърлим нещата към частната сфера.
Ти си директор на фирма и си в отпуск. Вълни, приятели, пясъци, слънце, коктейли, дълга разходка по крайбрежната ивица. Но става нещо брутално с фирмата ти - примерно произвеждаш обувки и складът ти за обувки се е запалил. Не е като да изтекат ЕГН-тата на цялата държава, но пак е нещо. Звънят ти да се прибираш, някой трябва да оправи тая работа. Но ти поглеждаш пак към вълните и слънчевите отблясъци по тях и въздъхваш. Много е неприятно тук на морето, много е грозно и скучно. Просто самото лежене на плажа те изнервя, това еднообразие на пясъка, потискащото, разточително нищоправене на почивката те смазват психически. Разбираме те. Всички сме така.
От работа ти звънят и ти казват - стой си там шефе, няма смисъл да дойдеш да оправиш тъкмо оная работа, за която отговаряш, точно в този момент не ни трябваш. Кога ли си ни и трябвал. Ти си шеф и твоята работа е да не ни трябваш, а нашата да ти трябваме.
Ти обаче страшно много искаш да се прибереш, струва ти се, че си необходим тъкмо сега. Обаче всеки може така. То е най-лесното.
Има нещо по-трудно, по-тежко, по-жертвоготовно.
Да останеш в отпуск, способен ли си на това решение? Имаш ли достатъчно вътрешни сили да се противопоставяш на изкушението да заработиш здраво в най-напечения момент? Ясно е, че отговорният човек трябва да почива отговорно. Да стои като страж на плажа, да бъде винаги на пост, винаги на шезлонг. Да чете Сенека и да се учи на стоицизъм, докато други епикурейци бачкат от сутрин до вечер да му оправят бакиите.
Решението е тежко. Налага се да се консултираш с психиатър. Психиатърът - и той на съседния шезлонг, понеже винаги по почивките има психиатри, готови да помогнат на отчаяни от ваканцията си хора - те разбира добре и ти казва: ти си в тежък бърнаут от почиване. Много хора са като тебе. Има истинска епидемия, знай, че не си сам. Скоро ще организираме клуб на анонимните почивохолици и ще те поканим. Повечето са от властта и без това се познавате. Може да размине малко.
Може, но едва ли. Въздъхваш тежко и оставаш.
Автор: Крум Пеев
