Свободата е състояние на духа

Пиша това, което ще прочетете в долните редове не като някакъв страстен привърженик на западната политика, сляп европеид и/или безскрупулно продажен русофоб, а като ежедневен българофил. Българофил, който днес се чувства не само невероятно тъжен, защото знае истината, и безизходно самотен, понеже не е забравил да помни, но и достатъчно свободен, за да не мълчи.

Още: Неблагодарният евроатлантизъм: Ново начало, стар край

Още: Борисов и фабриката на девети

Покрай документалния филм за Ботев „На прощаване“ (2018), който направихме с моя колега и приятел Борислав Марков се уморих да повтарям, че голямото послание на лентата е да спрем да се отнасяме политкоректно и избирателно към собствената си история; да обърнем внимание не само на победите и славата, но и на пораженията и позора в миналото ни, защото последните са пътят към себепознанието; да гледаме на епохите, личностите, процесите и фактите с широко отворени очи. Това важи не само за Ботев.

Днес празнуваме 3-ти март – може би най-значимата дата в цялата ни история. Поне по думите на съвременниците. Веят се байряци, пишат се патетични постове, щастието е невероятно – все едно сме пред портите на Рая. Нека видим обаче каква е историческата действителност, свързана с този ден.

Аз се прекланям пред безсмъртната смърт на всички онези български и чужди знайни и незнайни войни – техният подвиг ще остане изписан със златни букви върху страниците на историята завинаги. Но истината ми е по-скъпа от гордостта и състраданието. България ми е по-скъпа.

Още: Пиши "Украйна" и да бягаме

Още: Депутатите да ги тестват за мозък – първо обаче избирателите

Факт е, че на 3-ти март 1878 година е подписан Санстефанският мирен договор – създадена е автономна българска държава след петвековно турско робство. Факт е, че и новосъздадената България сбъдва идеала на нашето Възраждане – всички територии, населени с етнически българи, са обединени. Това безспорно е огромна победа, дошла след пролятата кръв на хиляди смели мъже, при това – не само на Шипка и Плевен.

Каква обаче е предисторията на въпросния договор? Още след края на Априлското въстание, на 26 юни/8 юли 1876 година Александър Втори и княз Горчаков се срещат с императора на Австро-Унгария Франц Йосиф и граф Андраши. Срещата се състои в замъка Райхщад, откъдето идва и името на постигнатото от двете държави споразумение – Райхщадско споразумение.

Всъщност до подписването на официален общ документ така и не се стига, но от записите, водени от двете страни е видно, че между двамата императори е постигнато принципно споразумение за бъдещата политическа карта на Балканите. Австро-Унгария обещава да запази неутралитет в една бъдеща война между Русия и Османската империя, а Русия, от своя страна се задължава да НЕ създава голяма славянска държава след войната и да НЕ пречи на австро-унгарската окупация на Босна и Херцеговина.

На 3/15 януари 1877 година, малко преди да завърши Цариградската посланическа конференция, в Будапеща е подписана тайна конвенция между Русия и Австро-Унгария. Конвенцията доразвива основните положения на Райхщадското споразумение и фиксира ангажиментите на всяка една от двете страни в случай на война между Русия и Османската империя. Конвенцията гарантира неутралитета на Австро-Унгария и очертава ясно сферите на влияние на двете държави в балканския регион. Забележете, че Будапещенската конвенция е подписана няколко дни преди края на Цариградската посланическа конференция.

Още: Шенген бил проблем и заплаха. А да се снимаш пред Кремъл какво е?

Още: Радев избра пътя, обратен на Скута. И заслужава подкрепа

На тази конференция, видно от документалното наследство, всички представители на Великите сили са готови да приемат предложението на Англия за обособяването на независима българска държава след края на предстоящата Руско-турска война. Това предложение включва почти изцяло огромната територия, населена с българи, която ни е призната чрез обявяването със султански ферман на независима Българска Екзархия още през 1870 година. Територия, която трябва да бъде разделена на Западен български вилает и Източен български вилает.

След като е подписана Будапещенската конвенция на 15 януари 1877 година, и в нейно изпълнение, граф Игнатиев – руският консул в Цариград – набързо успява да убеди султана, че не трябва да подписва какъвто и да било документ, който би легитимирал толкова силна България според посланическата конференция в столицата на империята. Три дни по-късно, на 18 януари, конференцията се разпуска със съобщението, че не е постигнато решение за българската съдба.

Тайни преговори са водени за евентуалното поведение и на Англия. Без да се стига до подписването на общ документ английското правителство декларира, че няма да се намеси на страната на Османската империя, ако Русия поеме ангажимент да не променя сама статуквото, наложено от Парижкия мирен договор.

И така след войната се стига до подписването на Санстефанския мирен договор. Той обаче е прелиминарен, временен – след около три месец следва Берлинският конгрес. Там са ни отнети Добруджа, Пиротско и Нишко, Беломорието, Източна Тракия и Македония. Разделени сме на Княжество България и Източна Румелия. После, по време на Съединението, можете сами да се досетите коя е единствената Велика сила решила да не ни подкрепи…

От всичко изложено до тук разбирате, че съдбата на България е предначертана още преди да гръмне и една българска или руска пушка срещу Османската империя. Великите сили налагат правилата на играта – в политиката и на война няма място за сантименти, има място само за интереси. Всичко това, разбира се, в никакъв случай не омаловажава пролятата кръв.

Да си свободен не значи само и единствено да се качиш на Шипка с трибагреника или да бъдеш трапезен патриот.

Свободата е ежедневно състояние на духа, което не трябва да е зависимо от дати.

Свободата е и лична отговорност за това как гледаш на миналото и дали си достатъчно смел, за да потърсиш, приемеш и назовеш истината.

Днес съм тъжен и самотен. И никак не ми е празнично.

Защото знам, че с всеки изминал ден все повече се прощаваме със свободата си.

Автор: Атанас Янев