Вероятно сте видели "новината" за безстопанствения козел, който след двудневно бродене по шуменските улици вече е заловен. Да - козел, с други думи - пръч тоест животно. Оказва се, че няма институция, уважаеми читатели, която да го прибере. Или поне това пишат колегите от регионалното издание "СтрелаБГ". Те сигнализирали на 112, но никой не се отзовал и така четириногото се скита известно време из града. Абсурдна ситуация.
Друг административен абсурд. 16-годишният Йосиф Йосифов страда от рядко заболяване, при което костите на момчето се чупят много лесно. Неговата терапия е прекъсната, въпреки че Фондът за лечение на деца е одобрил финансирането на нужното лекарство. Година по-късно обаче медикаментът все още не е осигурен. Специализираната болница по детски болести, в която момчето се следи, трябва да се ангажира с вноса на лекарството. Но него го няма, а според родителите момчето се влошава.
Коментар на редактора
Общото между тези две истории е институционалната немощ, в която пребиваваме. Няма разговор, няма съдействие, няма интерес - огромна част от българските чиновници, които директно работят с хората, не се ангажират дори нищожно с проблемите им, не изслушват въпросите им, казват им "Елате утре, работното време свърши!" или "Това не ни касае!".
И ако не е от съществено значение, че никой не може да улови един избягал козел, то имаме насреща потресаващия пореден пример на институционалното разменяне на писма, становища, епикризи, докато едно дете чака Нейно Величество Институцията да се погрижи за живота му.
Вярно е, че модерното общество вярва на документи, а не на впечатления, но у нас разхождането на класьори и папки от стая в стая се е превърнало в най-ценния капитал на бюрократичната машина. А тя, въпреки усилията си, е един голям балон от недоверие и често пъти се използва като удобна бухалка за опраскване на надигналите за малко глава от калта.
Институцията впряга публичен ресурс за репресия, удължава агонията по висенето на гишета, замърсява обществената среда с хиляди оправдания, намира неясни доводи, отбранява се с клаузи, алинеи и членове. Когато обаче я потърсиш за съдействие, тя вири нос, големее се и те праща за зелен хайвер на първия етаж. От там те пращат на последния, а после в друга сграда. Там ти казват всъщност, че проблемът е в теб и преди да поискаш напълно да се предадеш, заприличваш на онзи тъжен герой от театралната постановка "Сако от велур".
Кой според Вас да поеме отговорност за един скитащ се пръч - собствениците, които са го изпуснали, общинските власти, тъй като той броди в публичната среда, или полицията, понеже козелът като нищо може да агресира, ако се подплаши, и така да се превърне в нарушител на обществения ред? Кой според Вас да поеме отговорност за детето, което чака лечение? Фондът ли, който твърди, че си е свършил работата, болницата ли, която пък се оправдава, че родителите са закъснели с документите, доставчикът ли, който казва, че необходимият медикамент го няма в Европа?
Двете ситуации са крайни, но показват грозните лица на абсурда, в който се намираме - институции, които не притежават рефлексия за собствените си цели и отговорности. Така у нас сме безсилни както да се справим с безстопанствено говедо, така и да подсигурим адекватната намеса за спасяването на живот.
А всичко това дори не ни пречи, понеже сетивата ни не виждат алегорията, а чуват само за лъжата.
Автор: Румен Скрински
