Нещо се носеше във въздуха тогава, на онзи десети ноември, в края на 1989-та. Месеци преди голямата новина. Дъх на неопитомимо бунтарство в поохлабената примка. Дързост в очите, видели по телевизията падането на Берлинската стена и първите открити протести за чист въздух в Русе. И прословутата закуска на отбрани интелектуалци с френския президент Митеран. И усещането за историческа вълна, която помита тресавището, прочиства го с необуздаемия порив към свобода…
На 10 ноември вестта за падането на Тодор Живков някак плахо и гузно премина през вечерните новини. Невярващо. И цяла една нация застина в очакване дали не е поредният блъф, или маньовър на Режима. Не беше… И после всичко се завихри с бързината на торнадо. Новите представителни лица на БКП. Първите спонтанни митинги по площадите. Новосформиращите се граждански и политически ядра. Екотът на скандиращи за свобода многохилядни митинги по задръстените столични булеварди, озарените от надежда будни лица. Горящата сграда на Партийния дом… И онзи странен букет от първозвани демократи, с пламенните им слова и интелигентска осанка пред микрофоните. (Оказа се, много по-късно – прононсирани от чужди и наши агентури и геoполитически гешефтари.)
И макар и в почуда как довчерашните комсомолски велможи изведнъж се оказаха първи дисиденти и демократи, наивно повярвахме, че сме дочакали демонтажа. На дълбоко ненавиждания тоталитарен режим. С неговите нескончаеми брътвежи и новини за Първия; с ръждивия вкус на фалшива правда по вестниците и партийните събрания; с циничните лъжи за скромния живот на „елита“. С мазните и уж замаскирани привилегии на отрочетата, фамилиите и антуража на местните партийни величия. С лъжите за безапелационен социален просперитет на нацията и невиждан в световната история стопански растеж. С ръководната роля на партийния секретар в производствените и икономически дела на всяко цехче, предприятийце и ТКЗС и всесилната му власт да прилага партийно правосъдие винаги, когато пожелае. За разчистване на лични сметки, за добиване на лични удоволствия и облаги. Под нестихващите аплодисменти на подмазвачите, кандидат-дерибеите и сръчковците. Дето успешно „усвояваха“ народната пара и държавните суровини, ресурси и продукция, но.. за своите си частни нужди.
И онази тъпа невъзможност на отрудения, обикновен българин да надникне, дори и за малко, зад строго охраняваните гранични бариери. На Запад… Тогава не ни оставаше нищо друго, освен тихо и бдително (заради съседите) да прихванем лошия сигнал на BBC. За да научим какво всъщност се случва в България. И по света.
И ние, с наивността на деца и порива на новоосвободени, заочаквахме този лицемерен и диктаторски строй да се сгромоляса в пропастта на историята…
Какво се случи
После дойдоха СДС, „Подкрепа“, „Кръглата маса“, гладните стачки и палатковите лагери – срещу БКП и новата Конституция. Реституцията, ликвидационните съвети, поземлените комисии; Лукановата и Жан-Виденовата зима; масовата приватизация, чудовищната инфлация; мутрите, СИК, ВИС. Чуждестранните „съветници“; полубременната лустрация; първите показни прояви на новопръкналите се „капиталисти“ (за които, отново много по-късно, разбрахме, че са гравитанти около ДС). После дойдоха и първите показни разстрели - с цел прочистване на пазарни територии; спорадично избухващите гангстерски войни; чутовните митнически далавери с горива по време на Югославската криза; прокрадващите се по случайност (или не?) новини за мащабна контрабанда на стоки, наркотици и оръжия. И трафик на жени. На фона на тресавището от бедност, безсилие и беззаконие. Пред широко затворените очи на вечно изненаданите сили на правораздаването, реда и „социалната държава“… И с любезното съдействие на международните мафии.
30 години по-късно отново си имаме Тато, който свойски ни поучава от телевизионния екран. Пак ни заливат медийни брътвежи, но опаковани в лъскав лъже-плурализъм, предплатен от новите властелини на „статуквото“… И ъпгрейд на партия-кърмилница си излюпихме – невиждана идеологическа амфибия, затова пък очевидно приемлива за новия Голям брат. И мистериозно политбюро отново ни разиграва на покер – нас, интересите, шансовете, ресурсите и държавността ни. Иззад кулисите, но под зоркия поглед на втория Първи. Бивш телохранител на Първия. И, казват, негов добър имитатор…
Но всъщност, какво може да ни предложи един имитатор на исторически фалшификат? - Нищо, освен още от същото. Но по-лошо…
И така, след 30 години на демонтаж, колосът е с рухнали глинени крака. И родината ни - България – продължава да се търкаля в руините… Една проядена, оголена и сломена страна. Гангренясала от корупция. Жалка, мафиотизирана черна дупка в периферията на Европа. С чудовищен дефицит на икономика, образование и духовност. И на мисъл и милост към Човека!
Тъжна, разградена територия, в която бивши престъпници се лансират за управници; довчерашни рекетьори се афишират като бизнесмени; а очевидни илитерати се изживяват като анализатори… Докато истинските български интелектуалци преживяват на ръба на мизерията.
Дали агонията може да бъде спряна? Може би да.
Но само с пост и молитва няма стане…
Автор: Мариана Иванова
