Имаше един кратък прозорец от политическо време, в който ДПС изглеждаше в нещо като изолация. Кой беше той? Акцията на "Росенец", разбира се; онези славни времена, в които хората, които слагат в момента подписите си един до друг, се нападаха по плажове и павета, внушавайки ни, че времето на одиозните фигури на прехода е изтекло. Тогава, ако си спомняте, Доган се беше ядосал малко повече на Борисов, отколкото на Христо Иванов и от партията възроптаха, че властта е позволила подобно изстъпление на царските палати. Приятелски огън, както се казва. В онзи момент както на ГЕРБ, така и на ДПС, се гледаше като на проекти, които са на доизживяване; струваше ни се, че атаката им помежду им в толкова критичен момент е израз именно на взаимната паника, че си отиват едновременно.
Припомням въпросните летни и медени месеци по две причини. Първата е, че е много полезно за паметта по принцип, най-атрофиралият социален орган, който е необходимото условие за сглобки и коалиции; може да налееш всякакви набързо вдигнати строителни конструкции върху плочата на забравата. И второ, за да стане по-ясно какво всъщност се случи с ДПС в протежението на времето. Ето:
Дълги години ролята на партията бе най-общо взето онова, което Доган в онзи знаменит запис наричаше "аз съм инструментът на властта, който разпределя порциите в държавата". Това неизбежно отреждаше на партията статут на полусекретност; иначе казано, въобще не се налагаше много-много да се излиза от прословутото инкогнито. В онези години максимумът на публичност бяха едни редки сесии, някъде около Коледа, в които Доган изнасяше нещо, което вероятно в неговите очи е изглеждало като трактати по политическа философия, а на всички останали изглеждаха като странните и отплавали мисли на човек, забогатял от прехода достатъчно много, за "да си купи летяща чиния" (пак негов цитат) и да загуби представа за действителността. Като добавим трусовете с Лютви Местан и смяната му с Карадайъ, това сякаш бяха единствените по-големи публични събития. Иначе в задкулисието е ставало онова, което винаги е имало да става.
Сега обаче, с ролята на хиперактивния г-н Пеевски, ДПС изглежда се променя в посока, която е съвсем нетипична. Тя гласи: максимално набиване пред прожекторите. Извън ясната цел на подобно поведение - г-н Пеевски да се покаже като добро момче след санкциите по закона "Магнитски", цялото нещо има и латентен ефект, който ми изглежда възнеприятен. А именно - ДПС да се опитат да изчистят бруталния си имидж, натрупан през целия преход и лека-полека да се ребрандират (заемам термина от онези, които се трудят по изпирането им) като една общо взето стандартна, нормална, ефективна и градивна партия. Струва ви се странно и невъзможно? Дайте още двеста изяви на Пеевски и всичко ще си дойде на мястото.
