13-ти май е просто дата от политическия календар, която маркира очаквано събитие: всички ресурси, които чукът на изолацията разби, са вече на привършване и повече няма други възможности. Споровете между световен и шведски модел ще затихнат - шведският вече е икономическа неизбежност. Това, че рано или късно щеше да се стигне дотам, се знаеше от всички държави и то още в навечерието на самозатварянето им. И въпреки многото въпросителни и сложнотии около карантината, тя беше принципно лесно упражнение - много по-лесно е да затвориш всички у дома за два месеца, отколкото да организираш живот в условията на коронавирус, който да е едновременно икономически работещ и едновременно медицински щадящ - за месеци наред.
Това, което идва, може да се нарече условно "Икономика на изолацията". В този период ще трябва да се решат много повече проблеми, много по-фино и умно, отколкото ясното и просто задание да си стоиш у дома.
Интересно например - какво въобще става с офисните пространства? Как се организира бизнес, структуриран преди в струпването на 20-50 души на едно място? Разнасящ из въздуха всяко кихане и кашляне вездесъщ климатик, рядко раздалечени едно от друго бюра, идеални в лошия смисъл на думата условия. Да не говорим за стандартната ситуация, в която цели помещения се карантинират заради един разболял се. Тук дори и не става дума само за това дали ще има болен или не, а за общата нервност от възможността да има, от вероятността, образно казано, офисният живот да включи и "вирусен тиймбилдинг". И обратното: коронавирусът успя да демонстрира, поне за определени бизнеси, производителната мощ на работата онлайн, която в немалко случаи успя да постигне същата, ако не и по-голяма производителност, защото пести време от транспорт, обяд и пр. Този бизнес обаче има и шанс: да пести от самия офис и да използва бюджетите за наем на нещо по-умно и продуктивно.
Нататък - въпреки че забраните за полети и придвижвания падат, как би могъл да съществува туризмът от "стар стил", чиито идеал бе летен Рим - претъпкани хостели, музеи, ресторанти и барове? Отварянето на много от тях е лесно решение: не може обаче да се отвори лесно психиката, осъзнала добре някои общи епидемилогични рискове, които масовият туризъм със сигурност включва. Термокамерите по летищата са само козметичен детайл от огромното предизвикателство, през които туризмът трябва да премине - той вече включва както потребност, така и невъзможност - а комбинацията между двете скоро ще бъде класически ребус в икономиката на изолацията.
Също: най-дълъг, оказва се, ще бъде локдаунът върху перформативните изкуства - театър, опера, балет, симфонични концерти. И ако за киното, както един находчив коментар към видео, озаглавено "Сложи ли коронавирусът край на кино залите?", отбелязва, че "пуканките за 38 долара го сложиха преди вируса", то театърът се оказва големият губещ. А той имаше тъкмо онази изключително необходима роля, която бе важна още преди коронавируса: да съхранява мощта на живия контакт и да я пренася върху публиката, запазвайки консервативния си престиж и въздействие.
Всички тези ситуации не са неразрешими: неразрешими са само от днешни съзнания, които все още не могат да забягнат достатъчно напред в по-далечен хоризонт от текущото обновяване на заразени, от статистическото живеене, в което се изпадна по неизбежност, но се превърна и в навик. Правилото, че ако продължаваш да правиш едно и също, няма и как да очакваш различен резултат е по-валидно от всякога.
Автор: Райко Байчев
