Кабинетът предложи за пожизнени пенсии Лили Иванова, проф. Анатоли Кръстев, Анжел Вагенщайн, Андрей Дреников, Георги Дюлгеров, Иван Стайков, Иван Иванов и Христо Ганев, както и предложение към президента да връчи на Кирил Маричков орден "Стара планина".
Нещо, което е задължително да става, става по-рядко отколкото трябва, подценявало е големи таланти и ги е пращало в потъващи в мизерия старини, въпреки свършената работа през десетилетията, въпреки доказването и труда им и въпреки че всеки би следвало поне малко да разбира, че подобна грижа към и без това дузината големи в културата е просто задължителна, а отказът от нея - просто срамен.
В същото време обаче в интернет бушува недоволство. Трябвало ли Маричков да има този орден, трябвало ли Лили Иванова да има тази пенсия? И се почва - ама той, тогава, преди толкова години, подкрепяше едни политици, после се обърна, почна да подкрепя други. Или пък - не съвпадна ли еди си коя подкрепя с еди си коя награда и няма ли нещо подозрително в цялата работа. И също - не можаха ли на други да дадат, ами точно на тези да дадат, а на мен има ли кой да даде, и аз живях достойно, пък никой нищо не ми дава. Но сега наистина ли се налага да се разяснява какво по-точно е направил Кирил Маричков, какво Иванова, каквo Вагенщайн? И тези ли хора изведнъж се оказаха просто бездарници, които различни любвеобилни към подкрепа от страна на културата правителства ще наградят, ако са лоялни, и няма да наградят, ако не са? Наистина ли дори при безспорните постижения в изкуствата все пак става дума само и единствено за стария принцип на ловната дружинка около властта и всеки има очи единствено за нейната структура, но не и за приноса й, въпреки че стотици пъти е чел, слушал, живял със създаденото от нея?
Тази тънка злобица съществува отдавна - тя беше толкова безпощадна, че дори когато Боян Петров чезнеше по хималайските върхове и имаше операция за спасяването му, хиляди ехидно питаха защо пък баш за него имало грижа, когато толкова пенсионери не можели да си платят тока, не можела ли държавата да се занимае с тях, вместо с един луд, който катери планините, за да гони Михаля - Михаля впрочем е всяко едно човешко занимание, в което има малко повече мечта и малко по-малко дремене пред телевизора. Михаля е и още нещо - това е екзистенциална ситуация, в която ти не би могъл да получиш някакви пари и грижа, понеже пееш, свириш, пишеш, правил си го цял живот и ти е било много леко и приятно, докато други са се гърбили в заводите, а ти - сладка работа - пееш, композираш, изнасяш концерти, живот си живееш. Не гони Михаля - усвои си терасата, за да сложиш там бар плот. Ей това вече е истинска работа.
Изумително е как политическите бесове могат да заглушат музикалните гласове, могат да опаковат всичко в едни прости положения, която с присвиване на окото регистрират всеки в изрядна система от продажници или достойници, и регистърът за стойността на работата им зависи от това коя власт кога са подкрепяли и кога не. Дори последните скандали с Ицо Хазарта пак доказаха същото, и то сред уж много по-интелигентна общност - тоя човек докрай ще се помни с пеенето си по време на политическа кампания, пък песните вече - все тая, какво значение има какво е пял, щом е отъркал гръб тук и там, голяма работа, песни, и без тях може.
Да, може без много неща. Но само тук това се счита за постижение - да можеш без много неща. Животът е кратък, изкуството вечно, оскотелите - милиони.
Автор: Райко Байчев
