Когато хуманистите на Ренесансова Европа разполагат човека в центъра на Вселената, те в никакъв случай не изместват божественото начало. Но то се възкачва до непостижим идеал, който всъщност вдъхновява цели поколения творци да търсят измеренията на личността. Отвъд времето и пространствата.
В същата тази наша Европа, която в миналото е възхвалявала индивида и постиженията му, докато го е изпращала на кладата или при Светата инквизиция, тъкмо поради неговата индивидуалност, днес все по-силно скърби за духа. На хуманизма. Скърби, докато я застилат със сребърници, топящи се в пожари от човешко страдание. А то стои на показ, докато европейски лидери обясняват с опечалени лица, че ценностите на Стария континент ще оцелеят. И този път.
Когато безспорният символ на християнската цивилизация, наричан Парижката "Света Богородица", постави в ступор хиляди пред пламъците, трагедията поразбуди духа на хуманизма.
И както времето от "Осанна" до "Разпни го" е кратко, така и въпросът 'Quo vadis, Domine?' ('Къде отиваш, Господи?') отеква все по-силно за сама Европа. Която губи все по-важно време за спасението си.
И се питам къде отива нашата Европа, която слага морални прегради на страданията тук и страданията там? Да речем, в Шри Ланка, Йемен, или Сирия. Къде отива нашата Европа, чийто колективен дух страда по-емоционално не когато рухват животи, а когато се сгромолясват символи? Къде отива нашата Европа, когато хуманизмът гори в света на неговите създатели, обещали си да бранят и въздигат именно човека?
Но ако днес Европа може да повтори храмовете си чрез великодушие, то тя не трябва да изоставя хората от малодушие. И заради онези високи ценности, които си е обещала, преди още да възкръсне от обяснимото, но трудно приемано понякога лицемерие.
Автор: Румен Скрински
