Неудобството, което всеки журналист изпитва, когато друг се отправя от медиите към политиката, е незаобиколимо. Логично е да се активира и във връзка с кандидатурата на Антон Хекимян за кмет на ГЕРБ. Ето какво говори то:
От една страна, колкото и невероятно да се струва това на публиката, която хем от сутрин до вечер е потопена в света на медиите, хем няма никакво доверие на журналистите (за това има причини, те са основателни и за тях друг път би станало дума), тази професия действително изгражда умения, които са нужни за един политик. Първо, няма как един журналист да не познава проблемите на София по-добре от всички останали кандидати, a заедно с тях, да познава и проблемите на държавата; те твърде много си приличат. Второ, опитът от същата професия прави така, че слабите места на конкуренцията да ти бъдат кристално ясни, да си наясно как ги изтъкнеш, когато е необходимо, да може да зададеш по време на дебат остър въпрос в правилната ситуация и да парираш добре такъв към себе си, в случай, че си атакуван. Да не говорим за техническите неща; поведение пред камера например. По още ред и все подобни причини подобна биография дава предимства, тя е крачка напред.
Заедно с това обаче идва и голяма уязвимост, която никой не може да избегне. Пробойната е дълбока и всеки има интуиция и инстинкт за нещо нередно. "Дадох си сметка, че искам да продължа да работя за обществото - сега просто мога да го правя от другата страна", каза Хекимян; ето въпросното изречение, в чиято безпроблемност не бих бил убеден. Защото тази промяна не става нито "просто", нито "едната и другата страна" са така очевидно заменяеми, както всяка карта за игра има две лица, изглеждащи симетрично в коя да е посока на подхвърляне и е все едно дали вале Хекимян ще е в журналистиката или в политиката; нали важното е, че сме в "играта на обществото". Само че обществото се пита: как, при положение, че именно журналистът е наясно с всички мизерии, корупции, управленски провали на една партия, решава да я представлява? Той, този журналист, не е ли развил с годините онова чувство за отвращение, което ние придобиваме спрямо политиката? Кратката и разговорна дефиниция, с която тази професия е известна, е "куче-пазач"; то е на поста си, защото някой трябва да сигнализира на обществото, че става нещо нередно, и когато същото куче-пазач се премести в къщата на властта, значи има нещо нередно. Да, от една страна, всеки има правото да се променя, но от друга всеки има и правото да изпитва съмнения към подобна промяна. Разбира се, за да не говорим теоретично, ето и конкретните въпроси:
1) Не е ли това категоричният белег, че между ГЕРБ и сегашният им кандидат за кмет са протичали твърде дружески отношения през годините? Нима на някой му изглежда възможно тази покана да е спонтанна и просто от нищото Борисов да решава да покани шефа на новините на най-голямата телевизия? Чак такъв изумителен наивник, който да повярва на това, не вярвам да може да се намери, въпреки че винаги се намират и такива, които да ме опровергаят.
2) Ако сме съгласни с горното, а ние сме, не разширява ли това цялостно съмненията ни към четвъртата власт като кораб, който се е напълнил с политическа мръсна вода и е вирнал нос в посока към дъното, докато през това време оркестърът (разбирай риалитита, черешки на торти, игри на воли и ергени) свири страшни глупости, които да ни разсеят от видимата катастрофа? Не идва ли тук на помощ прочутото изречение на големия теоретик на властта Иван Гешев, който едно време заяви, че разделението на властите е "дясноекстремистка идея" и въобще той не одобрявал тези работи; та не изглежда ли вече същото и по отношение на медиите?
3) Как Хекимян, кандидат на ГЕРБ, по-точно ще отговори на ключовия въпрос за проблемите на София, при положение, че те явно възникнаха много силно след мандатите на Фандъкова?
4) Как предишният работодател ще отразява собствения си кадър, преминал в другите редици, без да засегне онези съмнения, които по естествен път тегнат и върху него и описахме тук?
Някои от тези въпроси бяха реторични, други искрени. Но понеже сме в журналистиката: питаме.
Автор: Райко Байчев
