Митичните българи в чужбина. Едно фантастично животно - умно, красиво, будно, преуспяващо, което е недостижимата ни по-добра версия.
От години в обществото ни пълзи устойчивото виждане, че българите в чужбина са някакви други българи, не такива като нас - смачкани, търпеливи, заблудени, прости. Те са най-доброто от най-доброто, което имаме, и понеже са най-доброто, са навън. Защото най-доброто няма какво да прави тук.
През уикенда тази теза беше застъпена публично за пореден път. Първо бившият културен министър Вежди Рашидов заяви, че потенциалът на България се изнася и се е изнесъл в чужбина, а тук остава това, от което и "чеп за зеле не става". В подобен дух беше и изказването на Слави Трифонов пред студенти в Лондон, че целият морален и качествен капацитет се е изнесъл от държавата. Тоест, най-способните хора са в чужбина, а тук стоим 7 милиона непрокопсаници, 7-милионна баластра, останала от производството на изнесената качествена продукция.
Този мит беше много грубо разклатен на парламентарните избори тази година. Увлечени по утопията, че българите в чужбина са някакви вълшебни, свръх българи, новите десни формации помислиха, че могат да разчитат на тях, защото, нали, те са умни и красиви, по-умни и по-красиви от нас, и ще помогнат да променим играта.
Помогнаха друг път.
Вотът в чужбина почти дословно повтори вота в България. С тази разлика, че ДОСТ зае второто място. Рухнаха за една вечер всички фантазии как емигрантите се вдигат и със цялата си събрана мъдрост и професионализъм ни избират нови свестни хора, които да ни управляват. Рухнаха, защото болезнената истина е, че българите в чужбина са същите като нас.
Първо, не всички са умни. Зад граница се изнася както блестящият бъдещ астрофизик/кардиолог/финансист, който не може да работи перспективно по специалността си у нас, така и не особено образованият бояджия/шофьор/барман, защото нискоквалифицираният труд тук е още по-нископлатен. И никой не може да каже коя армия е по-голяма - тази на икономистите - компютърни специалисти или тази на чистачите - берачи на боровинки.
Второ, българите в чужбина са "успели", защото са професионално реализирани, а не защото са морално или психологически по-различни. С каквото и да се занимават, те са сигурни за прехраната си. Живеят в по-добра финансова сигурност и в уредена среда. За тази уредена среда обаче се е борил някой друг. Борил се е и ѝ е плащал цената обикновеният германец, англичанин, швед. Ние отиваме наготово. Отиваме някъде, където законите работят и се спазват, някъде, където корупцията е сравнително изкоренена, някъде, където на политическия елит му пука какво искат гражданите.
И тук е основната разлика между нас и българите в чужбина. И ние, и те, носим едни и същи страхове, комплекси и обременености. Само че ние трябва да се борим с тях и да ги преодоляваме, за да се опитваме да направим страната си по-добро място за живеене. На тях не им се налага. Тяхната страна вече е по-добро място за живеене. Ако им се наложи да се борят, ще разберат, че са същите като нас. И те са "болни" от малодушие, апатия и негативизъм, но в подредения свят, в който живеят, това няма значение, защото някой друг се е погрижил всичко да върви.
Затова и на избори резултатите са едни и същи - защото "материалът" е един и същ. Просто емигриралият е професионално, а не морално и психически по-развит.
Българите, които избират съзнателно да останат в България, знаят, че промяната ще бъде трудна и дълга. Вероятно няма да я дочакат. Вероятно ще инвестират усилия, за да бъде по-добре за децата и внуците им. И това ще трябва да им е достатъчно. Има обаче хора, за които не е. Те искат своето щастие сега, искат всичко, което могат да имат днес, в своя живот. И тъй като това не е възможно тук, отиват някъде, където е възможно.
Тези хора са прави, разбира се. Всеки има само себе си и своето щастие и трябва да го преследва така, както усеща за правилно. Напусналите България плащат висока цена за избора си така, както плащаме и ние, останалите, за своя. Той обаче не е достатъчен аргумент разни хора да разделят обществото и народа ни на "тук" и "там", на "ставащи" и "неставащи". Всеки път, когато грешим и когато не сме това, което искаме, трябва да говорим. Да ни се внушават лъжи обаче, да ни се внушава чувство за малоценност, че сме нефелни остатъци, от които нищо не става, е не просто обидно, престъпно е.
В България има безброй добри хора, безброй добри специалисти, безброй смели, свестни и честни българи, които искрено вярват, че това е единственият дом, който са избрали, и че ще работят и ще се борят, за да стане той по-добър и по-хубав. Престъпно е тези хора да бъдат наричани "некачествени". Престъпно е да се внушава на децата им, че единственият път е навън.
Няма от какво да се срамуваме, защото правим всичко, което ни е по силите днес и сега, за да подредим страната си. То може да не е много, но толкова имаме. Българите в чужбина също толкова имат, но техният дом вече е подреден и не се налага да застават лице в лице със себе си и общата ни нефелност. Затова стига с митовете и легендите. Никой няма да дойде отвън и да ни извади от блатото, ще трябва да се извадим сами.
Автор: Десислава Любомирова
