Напоследък изглежда модерно в политическия ни живот да се използват метафори от света на футбола. Ако продължим хода на тази тенденция, то можем да кажем, че след изиграването на реванша между кандидатите за президент Румен Радев и Цецка Цачева единият отбор не остави съмнение в превъзходството си над другия и заслужено спечели купата. Това стана възможно и заради слабата форма на фаворита преди решаващия двубой, т.е. ГЕРБ, издигнал кандидатурата на Цецка Цачева, и в частност на нейния лидер Бойко Борисов.
Няколко месеца преди старта на надпреварата за ''Дондуков'' 2 нищо не предвещаваше изборна загуба за най-голямата политическа сила, завладяла на местните избори в края на миналата година почти всички области в страната. Всички социологически агенции даваха категоричен превес на кандидата, издигнат от партията на Борисов, без значение от личността и нейните качества. Какво доведе до този неочакван обрат? Защо лодката се преобърна в уж спокойното море? Нека видим основните грешки на лидера на ГЕРБ, предопределили този звучен шамар, който той отнесе на изборите.
1. Българската кандидатура за ООН
От самото начало кабинета ''Борисов'' 2 не изрази твърда позиция в подкрепа на Ирина Бокова. След множество перипетии се взе решение правителството официално да застане зад нейната кандидатура. Лутането на Борисов и министрите му подкопа доверието на останалите страни към българския кандидат. Късно заявената официална позиция на правителството в подкрепа на Ирина Бокова сведe до минимум шансовете ѝ за успех, невъзможно бе да се очаква, че при тези колебания на българските властимащи, тя би получила сериозна подкрепа от останалите страни.
Впоследствие, седмица преди решителния вот, премиерът реши да издигне кандидатурата на представителя ни в Европейската комисия Кристалина Георгиева. Няма съмнение, че това е човек с проатлантически възгледи, изключително ерудиран и разпознаваем сред партньорите на страната ни, доказан професионалист с голям опит в европейските и световни институции. Но какви впечатления оставяме у другите, когато в последния момент сваляме доверието от кандидата си и на негово място издигнем друг? Разбира се, този ход не само не даде нужния резултат, а напротив – влоши още повече ситуацията. България пропусна изключителна възможност да изгрее на световната политическа арена, да получи престиж и чуваемост в целия свят. Мнозина видяха в този ход на българския премиер недалновидна държавническа позиция, подронила авторитета на политическия елит в страната сред евроатлантическите ни партньори.
2. Подцени изборите
Българският премиер, сякаш сигурен в изборната победа, някак неглижира президентските избори. Той остана подвластен на разпространеното мнение, че ГЕРБ е първа политическа сила и без значение от кандидата, който ще бъде предложен, той ще спечели изборите, тъй като е издигнат от партията с най-голяма обществена подкрепа. Министър-председателят обезцени ролята на мажоритарния елемент в избора на президент, бъркайки я с партийната принадлежност на кандидатите.
3. Забави се с оповестяването на кандидат-президентската двойка
Това бе третата груба грешка на премиера, до която се стигна в резултат на подценяването на изборите, което Борисов допусна. Нерационално е най-голямата партия в България да обяви кандидатите, които издига за президент и вицепрезидент, едва месец преди първия тур. Този подход на Борисов бе разчетен като неуважение към избирателите от самите тях.
4. Избра най-непривлекателния кандидат
Неведнъж по време на кампанията министър-председателят обяви, че Цецка Цачева е най-добрият вариант, тъй като е кандидатът, който е най-добре подготвен за ''Дондуков'' 2. Това може и да е вярно, въпрос на гледна точка, но със сигурност Цачева няма харизмата и общественото доверие, с което се ползват Томислав Дончев, Йорданка Фандъкова и Димитър Николов – останалите възможни опции на ГЕРБ за президентския вот. Цачева влезе в състезанието като председател на институцията с най-малка обществена подкрепа в страната – Народното събрание. Липса на политическа отговорност е да издигнеш за кандидат неговата водеща фигура.
Необходимо е да се отбележи също, че Цецка Цачева няма управленския опит на триото Дончев – Фандъкова – Николов. И тримата са получили обществена подкрепа по мажоритарен път, минали са през местната власт, натрупали са сериозен ръководен и административен капацитет, за разлика от Цачева.
5. Обвърза резултатите от президентските избори със съдбата на кабинета
Последната брънка от веригата грешки, които допусна министър-председателят. Тази обаче бе най-голямата. Абсолютно ненужно беше правителството да се превърне в заложник на резултатите от президентския вот. Тази постъпка бе възприета от доста хора като заплаха от страна на премиера, че ако не подкрепят кандидата на ГЕРБ, държавата едва ли не ще се срине до основи. Апокалиптичният сценарий, начертан първосигнално от Борисов, възмути немалко избиратели, включително част от твърдия електорат на ГЕРБ. Това ги мотивира да дадат гласа си за Румен Радев, не защото много го харесват, а защото не харесват това, което прави Борисов.
След изпълненото обещание за оставка на кабинета при изборно поражение трябва да се замислим, най-малкото, за краткосрочното и средносрочно бъдеще на България. Какви са пътищата за излизане от политическата криза? Какво трябва да направят политическите партии, за да се осигури стабилност в страната?
Разбира се, на преден план излиза фигурата на президента. Според Конституцията държавният глава няма право да разпуска парламента в последните 3 месеца от мандата си. Точно такъв е случаят със сегашния президент Росен Плевнелиев. Това може да направи новоизбраният президент Румен Радев, когато встъпи в длъжност в началото на следващата година. Най-вероятна изглежда хипотезата за предсрочни избори през пролетта на 2017 г. Логично е Народното събрание да приеме оставката на кабинета ''Борисов'' 2 и да се състави служебен кабинет, който да подготви предсрочните парламентарни избори. За да не ставаме отново свидетели на политически парадокси, трябва да има единомислие и консенсус между Плевнелиев и Радев. Никой няма интерес от две служебни правителства поред, такъв вариант е пагубен за страната. По този начин политическата криза ще се разрастне с още по-големи размери.
По-важното обаче е друго. Основният въпрос е какви ще са резултатите от задаващите се избори и какво мнозинство ще се сформира в 44-ото Народно събрание. По всичко личи, че в страната отново има две големи, доминиращи партии. Електоралната разлика между ГЕРБ и БСП чувствително намаля в последната година и двете формации ще се впуснат в непредвидима битка за лидерското място. Почти сигурно е обаче, че сумарно те ще акумулират обществена подкрепа от над 50% . С други думи, двете най-големи политически формации в страната ще си осигурят повече от половината места в бъдещия парламент. Точно това е фундаментът, върху който трябва да стъпим, когато разсъждаваме върху възможностите за излизане от кризата. Колкото и странно да звучи за някои анализатори, дойде време да се наложи нов политически модел. Такъв, какъвто съществува от дълги години в Германия например. Най-разумно би било в следващия парламент да се сформира широка коалиция около двете големи партии – ГЕРБ и БСП. Какво по-хубаво от това по-голямата част от българските гласоподаватели да бъдат представени в управлението на страната? Колкото повече парламентарно представени формации подкрепят такава коалиция, толкова по-голям ще бъде процентът на хората, които ще получат легитимно представителство във властта.
По време на президентската кампания се наслушахме на думата обединение. Да, по Конституция, президентът е върховен главнокомандващ и обединител на нацията. Защо обаче парламентът, най-важната институция в държавата не според протокола, а според функциите си, да не се превърне в символ на обединение? Защо бъдещият премиер, без значение от партийната му окраска, да не бъде гарант за това обединение?
Политиката, както знаем, е изкуство на възможното. В случая не говорим за научна фантастика, а за постижими неща. Да, трудно постижими, но все пак постижими. За целта е необходима по-голяма политическа култура както от страна на политическите елити, така и от страна на гражданите. Хората се умориха от политически игрички и хитринки. Време е да се действа решително, с визия за бъдещето. Разум, мъдрост, държавническо мислене, обединение – тези неща са нужни на България. В противен случай сме изправени пред опасността още дълго време да се въртим в спиралата на предсрочни избори, докато на власт дойде българският Фарадж или Льо Пен. А това вече ще е равнозначно на национална катастрофа. Познато, нали?
Автор: Светослав Илиев
