Отпадането на европейския мониторинг, за което все по-често говорят някои български политици, е единствено в техен интерес. Интересът на българското общество е мониторингът не само да продължи, но дори да бъде доразвит.
Коментар на Ясен Бояджиев:
Когато им се наложи да реагират на традиционно критичните доклади на ЕК, българските политици залагат обикновено на традиционните лайтмотиви - смиреното признание за „обективност”, прехвърлянето на вината върху опонентите и обещанието за поредния „екшън план”. Напоследък обаче все по-ясно се чува и призивът, че е крайно време мониторингът, т.нар. механизъм за сътрудничество и проверка, да отпадне. За първи път го изказаха предишните, още по-категорично го повториха днешните управляващи.
Ето някои от аргументите им: липсват достатъчно конкретни показатели за оценка; мониторингът е проява на „дискриминация”, понеже се прилага само за две държави; подхранва схващането за „втора категория” страни в ЕС, докато чрез него други държави изместват вниманието от собствените си проблеми; превръща се в инструмент за политическа употреба. „В този ред на мисли” винаги се стига и до главния аргумент, който гласи: „няма видим ефект за населението и самите държави”, липсват резултати, целите не се изпълняват.
С други думи - за липсата на напредък при наблюдаваните са виновни наблюдаващите и самото наблюдение, поради което то трябва да отпадне. Един евродепутат от Румъния, където се чуват същите гласове, формулира тази теза метафорично: когато пациентът не отговаря на лечението, не се сменя пациентът, а лечението.
Мониторингът - ефекти и недостатъци
Вън от съмнение е, че на осмата година от началото си мониторингът нито е оправдал очакванията, нито е постигнал крайните си цели. Проблемите в съдебната система и правоохранителните органи, с корупцията и организираната престъпност продължават да бъдат системни и хронични, България продължава да бъде твърде далеч от представата за европейска правова държава.
И все пак твърдението, че от мониторинга няма никакъв ефект, е твърде пресилено. Според някои, при нуждата от дълбоки промени не е реалистично да се очакват бързи резултати. Други сочат създадената през това време нова институционална рамка. Според трети, ако не друго, мониторингът е действал като ефективна форма за натиск - и като спирачка, без която щяхме да бъдем свидетели на още по-големи безобразия. Освен това той е направил проблемите далеч по-видими и ясни за обществото, ограничил е значително възможностите за тяхното замазване и е осветил в значителна степен пътищата за тяхното решаване.
От друга страна е факт, че механизмът за сътрудничество и проверка действително има недостатъци. Те обаче могат да бъдат обяснени с някогашното, наивно от днешна гледна точка, допускане на неговите автори, че двете наблюдавани страни са се променили достатъчно в процеса на подготовката за еврочленство, така че после, след присъединяването си към ЕС, ще се съобразяват поне в общи линии с принципите и стандартите на върховенството на закона.
Затова вероятно не са предвидени санкции за отклоняване от тези принципи и стандарти. Критиките и препоръките често са недостатъчно конкретни, подробни и ясно адресирани, така че отговорността може да бъде лесно избягвана. Докладите обикновено се съобразяват с политическата конюнктура (наближаването на избори, например), поради което са излишно компромисни и смекчени. Въобще езикът им, с малки изключения, е прекалено неясен и дипломатичен, което дава възможност за различни, дори противоположни тълкувания, и позволява на адресатите да се ослушват.
Вината не е в Брюксел, а в София
Колкото и каквито обаче да са несъвършенствата на мониторинговия механизъм, те ни най-малко не могат да обяснят ставащото в България. Европейската комисия и нейните доклади ли са виновни за това, че законите се приемат „на книга”, но не се прилагат; че "скритите договорки имат по-голяма тежест от формалните процедури"; че независимостта на съдебната система е постоянно мачкана и задушавана от взаимно преплетени политически и криминални обръчи? Или за това, че "решенията за важни обществени назначения се взимат по непрозрачен начин и с участието на мощни икономически и политически групировки"; че поредица новосъздадени институции (комисиите за предотвратяване на конфликт на интереси и за отнемане на незаконно придобито имущество, БОРКОР, специализираните съдилища и прокуратури, ДАНС...) си остават празни откъм съдържание черупки на демократична привидност и не вършат друга работа, освен да обслужват силните на деня? Или за „системната” и все така безнаказана корупция; за негодните разследвания и обвинения, провалящи т.нар. "дела от особен обществен интерес"; за това, че "знакови фигури на организираната престъпност успяха да се изплъзнат от правосъдието в деня преди произнасяне на окончателната присъда"?
Списъкът на безобразията може да бъде продължен до безкрайност. Но обърнатата с главата надолу логика на твърдението, че за тях са виновни наблюдаващите наивници от Брюксел, които толкова лесно се оставят да бъдат преметнати, е изключително нагла. Това е логиката на истинските виновници, които са не другаде, а в София.
Обясненията за тази вина могат да бъдат различни. В по-мекия, „политически коректния” (в стила на евродокладите) вариант става дума за дефицит на политическо „лидерство”, „политически ангажимент” и „политическа воля”. В по-твърдия и вероятно по-реалистичен вариант става дума за съзнателна и системна съпротива срещу промените, при която ефектът и от най-добрите законодателни актове, и от най-умните структурни реформи е крайно ограничен. Това е като да очакваш корумпираният да пребори и ликвидира корупцията. Или, за да продължим метафората на румънския евродепутат - „пациентът” или въобще не смята, че е болен, или просто е пристрастен към заболяването си. Затова само симулира, че се ангажира с лечението, а всъщност го саботира. Прави се, че гълта „лекарството”, а всъщност го изхвърля в мивката.
Затова тези хора имат интерес мониторингът да отпадне - за тях той е преодолима, но все пак твърде досадна и неприятна пречка пред безоблачната и безгрижна употреба на властта.
Пресичане на заразата
Отпадането на мониторинга обаче не е в интерес на обществото, огромната част от което, както показват социологическите проучвания, вярва на Европейския съюз, а не на своите политици. Както показаха събитията през миналата година пък, налице е и силна обществена енергия и воля за промяна. Има също така силен граждански експертен сектор и осъзнаващи отговорността си професионални кръгове в самата съдебна система, които знаят как може да бъде осъществена тази промяна. Те имат нужда от ЕС като съюзник.
Затова да се надяваме, че мониторингът не само няма да отпадне, а дори ще бъде усъвършенстван и доразвит. Като стане по-професионален, задълбочен, комплексен и взискателен. Като бъде допълнен с инструменти за установяване и санкциониране на нарушенията. Като бъде обвързан с другите форми и облаги от членството в ЕС, за да бъде превърнат в средство за принуда. Такива сигнали вече има - първият е спряното членство в Шенген, от което толкова се оплакват българските политици. А и на общоевропейско равнище, не само заради България, се говори и мисли за нов общ институционален капацитет в областта на правосъдието.
И накрая: отпадането на мониторинга не е в интерес и на самия Европейски съюз. „Пациентът” или трябва да бъде накаран наистина да се „лекува”, или да бъде принудително изолиран и въдворен, за да не зарази останалите.
Източник: Дойче веле
