Литературата ни често пъти борави със символи. Забелязали сте, нали? Те изпълняват функцията на образи, чрез които авторите възпроизвеждат заобикалящата ги действителност. Погледнете възрожденския период. В него глобален символ е Балканa – топос на безсмъртието за националната кауза, територия на поетата висока обществена цел, свързана с освобожденския идеал, високо пространство на подвига, придаващо величие и доблест на дълбоко благородна идея.
Защо го споменах? Защото в днешния модернизиран свят, предлагащ всички удобства на съвремието, подобни ценностни ориентири не съществуват. Освен това вече никой не борави със символиката на знаците, поради щото се е настанил актуалният авангард – Баналността. Чрез нея се сътворява действителността, чрез нея се прави изкуство, чрез нея се обслужват интереси… А ние, всички обществени консуматори, за да прикрием липсата на символика, която да ни украсява сивия делник, пригодихме маската към „ексклузивните”, „креативни” тенденции…
Маската е редом до клишето и шаблона, за да измива срама, роден в неадекватното им поведение на напушени тийнейджъри „студенти”. Тя участва в градежа на профанизиранияя свят, в който високите личности са принудени да се хранят от същата копанка, където сипват на тълпите. Чрез нейната същност човешкото у хората заспива сезонен сън и се буди само от трясъка по портите на „гостенина Глад”. Тя е режисьор в театъра на прикритостта, където етапите на кастинга „Лицемерието търси талант” минават само най-опитните рушители на откритостта и истинността. Тя щедро подарява копия от себе си на онези, които желаят да се отдадат на стаден начин на живот. Маската има очи – стъклени, изрисувани, сякаш наложени от друго измерение, от Онзи – Другия свят. Те са застинали в поза „Щастието е моят вечен другар”, ала само да имаше някой като Мими Тромпеева да прозре за гъстите, червени съсиреци, спотайващи се отвъд… Маските, които превръщат общността в гигантско струпване на дискретно скрити носачи на вулгарна реклама, подсказват кой е най-удачният костюм, напълно осъществяващ чуждопоклонничеството в другата визия.
Маските сключват договор със светската идилия, която, разделила света на окупационни зони, неистово се бори в заграбването и на Вселенските безпределности. Те й съдействат, настане ли време за лов на жертвици, чиито трупове се вграждат след употреба в „гранитната пазва” на „празничния град”.
Маските диктуват модерните разбирания. Маските ратуват за новите идоли, често пъти оказващи се обикновени смъртници… Маската обслужва интереси, продава интереси, обрича нечии интереси, като главно се интересува само от собствения си интерес. Притежава огромни количества от чувството за самодостатъчност, но нали си е ненаситна по природа – плаща космически суми, че да си го има и за през зимата, когато ще приспи и без това никому неизвестната същност под себе си.
Маските са горди собственици на авторските права на глупостта, лицемерието и лъжата, но самите те ги нарушават поради всеобщото им разпространение по кръчми и „хладни механи”. Зад всеки ъгъл се подава по един огромен билборд, върху който маските са сглобили по някое друго изтъркано изображение, видимо само за стъклените очи на маскираните минувачи. Чрез него те приканват живущите в хаоса да се поспрат, за да коригират част от своето изкривено амплоа. Защото – да, прави сте! Често пъти маскираността е висшият коректив на общественото мнение…
Маските говорят на чужд, невнятен език, трудно възприемащ се от непрофанното, ала често съдържащ знаци на хипнозата, които обезсилват противенето и засилват податливостта. Думите им „респектират”, отключват непроявявани преди чувства на уважение и възторг, а и в това е фундаменталната цел на преображението – да повярваш, да се отдадеш на Истината – Маска. Процесът на посвещението е изтъркана до болка и крайност рутинна операция, за която членският внос е не в парично задължение, а в морална ангажираност на име Вярност…
Маските си формират търговски дружества, където често пъти настъпва процес на оптимизация на кадрите, за да се вливат нови идеи, за да се сътворяват конкурентоспособни продукти за пазара, където на опашки чакат консуматорите, модерно определяни като „потребители”…
Една от най-горещите „пози”, които маските нерядко заемат, е на организатори на маскарада на Живота. Чрез тяхната помощ се осъществява ритуалното преобличане, бягството от репертоара на всекидневието, изпразването от съдържанието на непрестанните делнични нелепи борби и отдаването на буйствата на празника. Настъпи ли времето на удоволствията и разкрепостеността, никой не е в състояние да спре танца, карнавала на самозабравата. Масите като маскирани вакханки приканват всеки да захвърли морала и непродуктивните ценности, които уж следва, за да усети виталната енергия на изкуството да се изразяваш чрез другостта и отломките на разрушената идентичност. Настъпят ли грохотните часове на празника, не съществуват дори и извънмерни сили, които да блокират вакханалията.
Маските отключват у последователите си тайнствената сила оренда, онази магическа и неземна мощ, за която говорят още Старите българи, с което превръщат веселбата в арена на сблъсъци, борещи се за настаняването на оргиастичното начало. Стремежът е връщане в прастарите времена, кодирали Платоновата теза, че „трябва да се живее, като се играе”. Маските разчистват огромни топоси, които да приютят всички опиянени от карнавалния празник. Разкрепостеността е сигурно основание, че тълпите са игнорирали безпринципността, още по-еклектично са подбрали одеждите за вихрените танци, ала нищо не функционира като проява на съвест, която да се заеме с корекции на поведенията. И ето съвсем скоро маските завършват организирането на празничните дни и пространства, ала поставят строги часовои, които отнемат живителността, решиш ли да се опомниш, да свалиш костюма, да се бориш за разваляне на веселието…
И пак се връщам към началото за Маската и Баналността. Вероятно не остана жива душа по тая земя, която да не е разбрала как се става актьор в театъра на Живота. А онези, които се отвращават от пошлото, плътското, оргийното забавление, притежават съдбата на Яворовия лирически герой от „Маска”. А именно: бродещи сред множеството клоуни, плашила, кукери, скелети, провидения, герои „другосветци” и телепортирали се създания през пробивите на другите светове.
Това множество е отдадено на съществуването, а не ангажирано с въпросите („които никой век не разреши”) на самия Живот. Това множество не познава баналността, защото самата тя е вкоренена дълбоко в дебрите на душевността му, ала носи… маска. Това множество анатемосва „чуждите”, които правят опити за разгадаване на същините, скрити зад фалшивия образ, защото това множество изпитва панически страхове да разбере кои са отломките, от които е съградено. То се страхува от Истината, както Дяволът от кръста! То ненавижда откритостта, както Злото мрази Доброто! То се отвращава от хармонията, както Хаосът бичува Порядъка!… И сега множеството под звука на карнавалния tambourin крачи напред към подготвените от продуцентите безпределни сцени, за да призове Дионис като покровител на неделното, освободено от предразсъдъци, порядки и морал време, да открие празненствата на маскираните вакханки…
Ето защо днешният свят не борави със символите, които литературата съхранява! Родило се е нещо далеч по-задоволяващо потребностите от истинско изкуство. То диктува съвременните тенденции и формира многопластовостта на епохата си. То е новият идол за копнеещите посвещение. То е скрито зад непонятността на маските, която се тълкува според необходимостите на момента. Ала нали е двулично, чуваме го да крещи: „Хей, смърт, дай на живота път! Oh qui’il est triste..”!
Автор: Румен Скрински
