От известно време след президентските избори се намираме в една възторжена кръчмарска еуфория, в която хвърчат заявки, летят мандати, хвърлят се коментари и се водят открити упражнения на по чашка на тема "Стабилност в държавата".
В механата на властта е пълно с всякаква клиентела, дотътрила се от съседни дюкяни да дава акъл и да пие на аванта, че това златно време е кратко.
В ъгъла рицари в червени мокасини и алени чарлстони крещят безстрашно за отговорност и държавническо поведение, ала още не могат да отрезнеят от една чужда победа, която иначе празнуват. Като им размахат пръст, откъсват го и мълчат. Поръчват си водка, рози и пеят Альоша, Альоша-а-а...
В другия ъгъл сини вратовръзки и велурени полички се карат помежду си, сърдят се, разцепват се, мащабен господин ги вика на студа отвън за разпит и пак ги връща в кръчмата, все тъй опиянчени, потънали в зловония и арогантност. Лидерът им, смръщил вежди, си допива абсента и полага палеца си на ПОС терминала, за да плати. Уви, искат му кеш. Пита за някакви кинти неговите, а те вдигат рамене - нямат бюджет. Невъзмутима лелка чете "Приказка за стълбата". Наливат й мартини, ухажват я, а в главата й витаят само мисли как да награби няколко министерства накуп. Но е отчаяна. Мислите й никой не споделя. Още по забутан в ъгъла стой сам войн утопист. Крещи като Ребеспиер пред Генералните щати. Никой не го слуша и той си излиза. Да пие сам.
Цялата кръчма на властта е опасана с байраци, по стените пише "Свобода или смърт, или компромис", а на три маси се сбрали момци и правят комитет. Пред тях свещ, законопроекти, написани като кървавото писмо, и снимки на чуждоземци. Облекли униформите, те чакат големият шеф да си допие абсента и да ги прати в гербовата зала на механата. Ама той още не ги праща, а те си поръчват по една балканска питка с руйно вино и обявяват кворум.
Чакат се гости. Дървената разнебитена порта се отваря и вътре нахлува мраз, а след него добре изглеждаща дама с мажоритарен елемент по себе си носи волята на суверена. Всички й намигат подозрително. Тя оставя една торба с волята, не си поръчва нищо и излиза. Всички се втурват да си вземат каквото има за вземане от торбата. И волята на суверена е разпределена. Е, не по-равно, ама който превари.
В съседната зала се водят ожесточени дебати. Интелигенти по риза и кецове си правят сметки без кръчмаря, който накрая ги гони, че му правели калабалък.
В другия край човечец в сако и панталон посреща и изпраща разни консултиращи се с него. От толкова дандания едно, че не може да си допие бялото вино, друго, че багажът му стои още не стегнат.
Пак се хлопа на портата, вратата се отваря и вътре влиза достолепна фигура, която кимва към левия ъгъл и отива да помага за багажа на чичкото. Започват дюдюкания, коментари, долавят се нецензурни реплики. Изведнъж червена ябълка полита към новодошлия, той прави рязка маневра и я улавя. Решава да мине през бара на кръчмата, поръчва си шампанско и си хапва ябълка. А останалите му гледат гърба и пият.
И точно тогава някой продънва неловката тишина. "Поръчайте му още от същото бе, щом е толкова хитър! Поръчайте, та му го пресолете дори! Да яде и да реве!" Чуват се доволни подмятания, някой аплодира, лелката захвърля "Приказка за стълбата" и се усмихва лукаво, шефът намира отнякъде и мята в задоволство кеш за сметката, а момците веят знамената и замазват надписа "Смърт" по стените. И всички запяват вкупом "Да живее суверенът, да живея аз, да живее любовта му в тоз късен час, да живее.. да..".
Автор: Румен Скрински
