Убит е човек. Вярно, не е българин. Дошъл е чак от Афганистан с надежда за по-добър живот или Бог знае заради какво. Технически казано – нелегален имигрант. Не му дължим нищо, освен уважението, което дължим на всяко човешко същество.
Какво включва това уважение? В неговия случай, то не е много:
1) Да помълчим пред смъртта му. Да признаем, че загубата му е загуба на ценност, която няма как да бъде компенсирана;
2) Да се сетим, че този човек има близки, които страдат, така както ние бихме страдали на тяхно място;
3) Да не го осъждаме като престъпник, без нужната информация. Всеки заслужава да бъде третиран добронамерено, докато с действията си не покаже, че не е достоен за нашето доверие;
4) Да не го дехуманизираме, дори ако е нарушил правилата на обществото ни. За нарушението следва наказание, но това наказание трябва да е пропорционално и справедливо;
5) Да не го убиваме на място, заради това, че нелегално е преминал границата. Да, може и трябва да се стреля по агресор, застрашаващ сигурността на страната. Но нелегален имигрант – по икономически причини или бежанец – не може да се посреща със стрелба на месо. Той може да бъде спрян, арестуван и дори депортиран (ако не е бежанец), но не и убит;
6) Да реагираме пропорционално, ако прояви неподчинение в поведението си. Полицията и граничните служби трябва да респектират, включително с употреба на сила и оръжие, но все пак при спазване на съответните правила. Не може отговорът на всяко неподчинение да е смъртоносен изстрел – това трябва да е мярка при крайна необходимост;
7) Да осигурим справедливо разследване и процес на неговия случай. Смъртта му може да е била инцидент, може да е настъпила при правомерни действия на полицията, може да е била и хладнокръвно убийство. На него и на себе си дължим да достигнем до истината;
8) Да не го превръщаме в инструмент на политическите си боричкания, предизборната си кампания и страховете си;
9) Да не използваме смъртта му за назидание или сплашване на други;
10) Да не обезценяваме стойността на живота му, само защото не е от нашата раса или религия.
Кант е смятал, че човек трябва да се води от такива максими, които могат да станат закон и за всеки друг. (Той, между другото, е смятал, че имаме и задължение за гостоприемство, но това е друг дебат.) Тази универсализация – категорическият императив – изглежда просто правило, но от нея следват железни, почти математически точни изисквания. По сходен начин стоят и нещата на ниво политическа общност: държавата трябва да гарантира спазването на базовите правила за хуманност. Тук не става дума за някаква сълзлива сантименталност, а за уважение към онези принципи, без които политическите общности преминават от цивилизацията към варварството.
Ето няколко примера за варварство:
1) Да прекараш въже през сухожилията на победения си противник и да го влачиш с колесницата си пред погледите на близките му;
2) Да пиеш вино от черепа на победения;
3) Да избодеш очите на пленена армия, като на всеки сто оставиш по един с едно око;
4) Да изколиш цяло село, защото е въстанало с оръжие в ръка срещу властта ти;
5) Да стреляш на месо по хора, само заради това, че искат да избягат от страната ти;
6) Да пуснеш подписка за награждаването на полицаи, убили нелегален имигрант, преди да е завършило разследването на случая;
7) Да обвиниш полицаите в убийство, преди да има достатъчно информация по случая, с цел медийна популярност или политическа изгода;
8) Да твърдиш, че е добре да се убие нелегален имигрант, за да се сплашат потенциални други такива;
9) Да напишеш следното:
Афганистански “сириици”.
Идват въоръжени и агресивни.
Престрелка. Няма убит полицай.
Има убит нашественик.
ООН в шок, че нашата гранична полиция
си върши работата.
Дебелият Борисов тича от Брюксел да връзва ръцете на
българските момчета…
Красота. Нашествие въоръжено
от далечни примитиви.
Ние ще спим ли примирено?
Медиите какво ще ни заблуждават?
Политиците пак ли ще си траят
подлизурски???
И същевременно да си кандидат за кмет от европейска социалистическа партия, а тя да не се разграничи от тебе.
10) Да забавляваш хората с убийства, било то чрез гладиаторски борби, хвърлянето им на лъвове или с медийно излагане на детайли от смъртта им, нейната инструментализация за привличане на внимание, нормализацията й и употребата й за масова мобилизация.
Някои варварства безспорно са по-големи от други. Някои са трагични, други – просто жалки или дори комични. Но във всяко едно цивилизовано общество границата между цивилизацията и варварството трябва да е видима за всички или поне за огромното мнозинство. Това трябва да една от най-строго охраняваните граници. Когато тя почне да се размива, явно става дума за колективна психоза, масово отдаване на вредни и деструктивни емоции.
Карл Льовенщайн описва фашизма като „емоционализъм“.[i] Интересното е, че за него той не е съдържателна идеология, а просто техника за разпалване на истерия сред хората, мобилизацията им на базата на страхове и паранои. Когато едно общество загуби съпротивителните си сили срещу такъв тип мобилизация, то става благодатна почва за фашизоиди и други налудни екстремисти.
Симптоми на нарушена имунна система могат да бъдат следните:
1) Медиите стават инструменти за лична разправа с политическия опонент – не с идеологията, платформата или идеите му, а с достойнството и тялото му;
2) Църквата се превръща в усилвател на масовите психози, вместо защитник на базова човечност в трудни времена;
3) Политици и общественици губят мярата в говоренето си и се поддават лесно на емоции с цел трупане на популярност;
4) Групички тръгват по улиците да въдворяват ред с благословията на политици (било то пред клекшопове, в гета или на други места)…
Приплъзването към варварството става постепенно и неусетно. Докато не дойде по-кризисна ситуация и цялата система не се срути в него. Това се е случило през 1933 г. в Германия. За да не се повтарят тези трагични събития, немците са направили радикално преосмисляне на политическата си система и култура след Втората световна война. Символът на този процес е заложен в чл. 1 (1) на Основния закон (Grundgesetz) от 1949 г. Неговото съдържание е:
Човешкото достойнство е ненарушимо. Държавната власт е длъжна да го уважава и защитава.
Като мислим за конституционна реформа, може би трябва да започнем оттук.
Автор: Даниел Смилов, източник: kultura.bg
