Да затваряме границите, да не пускаме никой – пиле да не прехвръква. Това беше масовият призив, който звучеше по отворената за зрители телефонна линия на Канал 3 след ужаса в Париж.
Вече съм журналист от доста време и много истории като тази в Париж се налагало да отразявам – истории на тотален ужас, на изпуснатия зъл демон от бутилката. И най-важното, което съм научил, е следното – на паникьори просто не им се дава думата! Паниката реже по-дълбоко от всеки нож. А особено плиткоумни хора, нямащи опит в критични ситуации, въобще не трябва да им се дава да гъкнат дори, камо ли съвети да дават.
Споровете кой какъв е като компетентност и възможности, като гледни точки, са най-нормалното нещо в едно общество. Но стигне ли се до действие, до справяне с последствията от критична ситуация, ръководителят е само един - другите слушат и изпълняват. Всичко останало е фонов шум – най-вече медиите. Нашата задача е да информираме, но и да внимаваме как поднасяме информацията – отговорно, с трезва мисъл. Паниката е създадена достатъчно от терористите, за да се подклажда допълнително с користни, комерсиални цели. А хората е редно да проявяват също достатъчно здрава мисъл и да отсяват кое е важното и кое не – това обаче е невъзможно заради умствения капацитет, който не е еднакъв и не е на достатъчно високо ниво при всички.
Дали да затваряме границите, дали да увеличаваме полицейското присъствие, за колко време и къде – това е работа на властите. Те имат най-пълна информационна картина, за да могат да реагират. Всички други само могат да си мислят, че са наясно - но не са. Не е случайност, че пряка демокрация в истинския смисъл на думата отдавна няма - всички на площада и всяка вечер след работа да вземаме държавническо решение след държавническо решение.
По-важното е какво ще стане след това - след като паниката бъде овладяна, след като скръбта затихне и се превърне в тъпа болка. Защото всички тези мерки, които сега се обсъждат и вземат, са временни. И след като напрежението бъде овладяно, то трябва да бъде потушено - досега това не беше сторено нито веднъж в човешката история.
Границите не могат да бъдат постоянно затворени, военно положение не може да съществува вечно – този филм сме го играли много пъти, той не ни доведе до по-добър живот. Който не вярва, да погледне учебниците по история. Трябва да е ясно – проблемът "Сирия" е отговорност точно на тези, най-големите – Обама като лице на САЩ, Меркел като лице на Германия, Путин като лице на Русия и цялата тази компания, която сега най-много осъжда екстремизма и дрънка за подкрепа, свобода, равенство и братство. Чакаме и Джордж Буш-младши да вземе да се обади. Тези, големите политици през няколкото десетилетия след Втората световна война, създадоха предпоставките за ужаса в Париж (2015), Лондон (2005), Мадрид (2004), Ню Йорк и Вашингтон (2001). Защото този проблем е просто една частичка от вечната борба за оцеляване – в Африка и Азия стават все повече тези, които за да оцелеят, тръгват към Европа.
Буквално преди часове Deutsche Welle, още преди атентатите в Париж, пусна един крайно интересен анализ. В него германският социолог и демограф Гунар Хайнзон посочва нещо много простичко – на германския трудов пазар, на мястото на 1000 пенсиониращи се възрастни мъже, идват 666 младежи. В Ивицата Газа на мястото на 1000 пенсионери се появяват 6000 млади мъже. В Нигерия и Афганистан – по 5000. Така е извън Европа – и тези хора просто нямат препитание, защото икономиките на държавите, в които живеят, не се развиват с такава скорост и не са с такъв обем, че да поемат толкова работна ръка. И логично се тръгва по пътя на препитанието – на Запад.
Какво прави обаче Запада? Война тук, чудовище там, липса на конкретна и действена политика за мир и просперитет навсякъде по света. Точат се ресурси без да се мисли до какво ще доведе всичко. "Ислямска държава" как съществува - не е ли защото има достатъчно пари? А откъде идват те? "Гражданското общество" на Запад не мисли, защото основните му потребности са задоволени. Не мисли, че политиците, за които не му пука на избори, правят така, че други общества да са зад борда, да остават в мизерия, за да може "демократичният елит" да просперира. Но раненият тежко звяр е най-опасен - той става чудовище.
2001-ва година беляза това безотговорно отношение – борбата за ресурс на големите за сметка на по-малките. Така, както е станало преди Първата световна война. Това следва да е ясно на всички големи политически лидери – защото с икономическата мигрантска вълна идва и екстремизмът. Защото всеки търси място под слънцето и ако не може да го достигне с мозък и ресурс, с гениалност и способности, идва ред на екстремното. За да го няма екстремното, трябва да изчезнат големите неравенства - в мисълта и във възможността за нормален живот. Иначе просто в продължение на години похлупакът се натиска – от диктаторски режими и накрая идва Je suis и броене на трупове, без осъзнаване защо се стигна дотук. А сред труповете има всякакви – християни и мюсюлмани, бели и черни. В крайна сметка кръвта на всички ни е червена. Защото точно преди Париж порой от кървави сълзи се изля в Ливан. Кой заплака за тях? Кой заплака за Кения, за Нигерия и "Боко Харам", за Судан и Дарфур? Те по-малко хора ли са от парижани?
Дългосрочно печелившата карта е тази на човечността. Но има твърде много историческо натрупване, което ме кара да съм скептичен, че е възможно някога на тази планета да има просперитет за всички, за да няма Je suis едикакво си. Какво остава тогава - просперитет за някои, унищожение за други. Историята е показала, че просперитетът идва при по-яростните, за по-младите народи - и Европа не е от тях. А най-лошото е, че големите политици в крайна сметка се оказват точно същите като тези, които звучат по отворените телефонни линии в ефир - много кудкудякат и нищо не вършат. Те са само фонов шум за вечното разделение на имащи и нямащи. Докато не ни залее бедствието. И отново, и отново не разбираме - че който вади нож, от нож умира. Искаме всичко да стане сега, веднага, на секундата. Но за този мир ще трябва да се борим векове наред.
Автор: Ивайло Ачев
