Президентът Румен Радев предприе силен политически ход със заявката си за втори мандат в тандем с Илияна Йотова. Заявка, която бе направена цяла година, преди да е изтекъл първият мандат. Заявка за еманципация от БСП и за пълна лидерска независимост. Макар на думи да запази правото на социалистите първи да го подкрепят, той на практика не им оставя никакъв друг избор.
Какво означава заявката на Радев за втори мандат
Президентът заяви, че очаква „мощна политическа алтернатива", а не правителства, криещи задкулисието зад табели „национално спасение“, „експертен кабинет“ и пр. Въпреки че няма сериозна роля при съставянето на новото правителство, той поне може да спечели част от десния електорат за президентския вот наесен, ако след парламентарните избори на 4 април двете първи партии не успеят да сформират кабинет и той връчи третия мандат на „Демократична България“.
Ако пак не се състави правителство, най-подходящо за Радев би било да се насрочат нови, предсрочни парламентарни избори заедно с президентските. Така не само ще има свой, служебен кабинет, но и ще може при вот „две в едно“ да стане обединител на „всички срещу ГЕРБ“. Още по-удобно би му било, ако Борисов приеме предизвикателството и се изправи срещу него в президентски сблъсък. Тогава политическото разделение ще се изостри докрай и ще мобилизира максимален брой избиратели. Отсега е ясно, че в такъв случай загубилият ще се сгромоляса. А Борисов има да губи много повече от Радев.
Точно такъв сценарий опитният играч Борисов не би допуснал - нито избори „две в едно“, нито да влезе в двубой с Радев. Неговата игра досега винаги е била да тика президента в теснопартиен, червен ъгъл и всячески да стеснява влиянието му. Нищо чудно дори да му хариже и втори мандат, издигайки отново някоя Цецка Цачева за кандидат. Така хем ще си имаме високопоставен политически отдушник - да не е цялата власт в ръцете на вечните ГЕРБ, хем Радев пак ще е удобна боксова круша, с която управляващите да се поддържат в кондиция.
Затова заявката за втори мандат изобщо не е голямата цел. Защото голямата власт не е в президентството. Целта е (или поне би трябвало да бъде) Радев да стане акушер или знаменосец на една многопартийна политическа алтернатива, доколкото никоя партия не може сама да е такава. Неслучайно президентът обяви свои принципи и приоритети в Пакт за почтеност, професионализъм и компетентност, според които политическите играчи да се позиционират, а гражданите да направят своя информиран избор между статуквото и алтернативата. Сред стратегическите му намерения са залегнали много от исканията, които отдавна издига дясната извънпарламентарна и само отчасти лявата парламентарна опозиция.
Големият въпрос
Големият въпрос сега е дали в рамките на конституционните си правомощия Радев може да бъде общият знаменател на голяма политическа алтернатива. И каква би била формулата на тази политическа спойка. Ако програмен кабинет на статуквото е неприемлив, то не е ли възможна програмна алтернатива от разнородни формации? Дали например десни и леви опозиционери биха се подписали предизборно, че ще се ангажират с определени реформи следизборно и дали биха могли да убедят избирателите си, че тогава формулата на управлението става вторичен въпрос? И може ли това да се случи още на изборите на 4 април - или чак на следващите, евентуално предсрочни?
За да се случи реална алтернатива, е по-важно не с кого се договаряме, а за какво. Както и наистина да се договаряме, а не само да се лъжем. Ако Радев успее да постигне такъв поврат както между политиците, така и между електоратите им, ако съумее да бъде гарант за политическо договаряне, което да възстанови държавата, той определено ще влезе в историята. Иначе ще си остане най-много с втори мандат.
Автор: Веселин Стойнев, Дойче веле
