В книгата си „Политическото животно“ Джеръми Паксман описва въжделенията, амбициите и действията на британските политици по следния начин:
„До началото на двайсети век парламентаристите не получават заплата. Тази постановка се основава на предположението, че всеки джентълмен трябва да може да се издържа, докато се занимава с държавни дела. Тя предполага обаче и очевидна дискриминация на хората, които трябва да работят, за да се изхранват. Самото създаване на лейбъристката партия, в резултат на което в парламента влизат хора, които имат нужда от заплата поне за да ядат, налага регламентирането на някакво заплащане. През 1911 г. членовете на парламента вземат решение, което определя първите им заплати (макар че внимават да не ги наричат така). Първоначалната сума е 400 паунда годишно, което се равнява приблизително на 25 000 паунда днешни пари. Депутатите били доволни и се справяли, докато не дошло първото следвоенно правителство на лейбъристите, което моментално им вдигнало заплатите – и то на 1000 паунда. В онова време на лишения, когато храната и дрехите се разпределят с купони, политиците недвусмислено заприличват на животното, което заравя зурла в копанята.
В действителност сумата от 1000 паунда била повече от достатъчна, макар да не позволявала да живееш като лорд. През шейсетте години заплатите на парламентаристите достигат 3000 паунда, като на депутатите се заплащат допълнителни разноски, осигурено им е безплатно пътуване в първа класа по железопътната мрежа, не плащат телефонни сметки и получават листове за писма и пликове. През седемдесетте години, когато страната е в плен на инфлацията, депутатската заплата се удвоява. През осемдесетте години заплатите им се повишават още веднъж. През 1996 г. членовете на парламента повишават заплатите си от 34 000 на 43 000 паунда годишно – което се равнява на 26 процента. От тогава, за да избегнат неудобни положения в бъдеще, заплатата на депутатите се равнява по заплатите на високите чинове в държавната администрация и се увеличава ежегодно в съответствие с инфлацията. През 2002 г. членовете на парламента получават 55 000 паунда годишно. Получават и допълнително отпускани суми – за назначаване на помощен персонал до 70 000 паунда, още 18 000 – за непредвидени разходи при поддържането на офис, 20 000 – за ежедневните разходи на депутатите, които живеят извън централен Лондон, заплащане на горивото за колите им върху един паунд на две мили (плюс това средства за поддръжка на велосипед по седем пенса на миля), безплатно пътуване в държавните железници за тях и семействата им, както и „субсидия за обезщетение“, предвидена за онези от тях, които не бъдат преизбрани или се пенсионират. Тя е в размер поне на половин годишна заплата. Министри, изгубили поста си, имат право да получават заплата три месеца след това, а бившите премиери получават 70 000 паунда годишно до края на живота си.
Колкото по-незначителни стават положението и функциите на парламента, толкова по-комфортна става работната обстановка там. По времето, когато Великобритания управлява по-голямата част от света, членовете на парламента се справят без никакъв помощен персонал или със съвсем ограничени бройки, и пишат писма до тревожни избиратели в библиотеката на Камарата на общините или дори по време на заседания. В наши дни, когато законодателите едва-едва придвижват законите на собствената си държава, всички са отлично оборудвани с телеком, секретарки и цял екип административни помощници. Във всеки друг бизнес тази политика на по-големи вложения, водещи до по-ниска продуктивност, би била сигурен път към забвение. В случая с парламента този процес настъпи, когато парламентаристите развиха много различна от първоначалната представа за служебните си задължения. Най-притесняващото усещане е, че са изчезнали специалните познания, които са им необходими, за да си свършат работата. Много по-лесно е да се вдига само шум. Можете ли да се сетите за друга работа, в която някой би ви приел сериозно, когато говорите по теми, от които нищо не разбирате?
Хората, които са приемали членството си в парламента като изпълнение на дълг към обществото са заменени от човешки машини с висока ефективност, конструирани с практична, а не с идеална цел. Те са в състояние да цитират поредица от цифри пред всеки, който е склонен да ги слуша. За тях Камарата на общините е трамплин към блестящи трофеи – висока служба и власт. Постепенно хората, които не възприемат политиката като обществен дълг или кръстоносен поход, а като кариера, пускат корени навсякъде.
Съществуването на това, което понастоящем можем да спокойно да окачествим като политическа секта, затруднява свързването на политическия процес с народа, но освен това и запушва интелектуалните артерии на всички участници в този процес. Като изключим професиите, свързани с религията, трудно можем да си представим друга област на човешката дейност, в която най-високо се цени това, че никога не си променяш мнението. Когато една партия падне от власт, „главното командване“ обикновено използва този период, за да се промени и реорганизира с надеждата, че партията ще стане по-привлекателна за електората. Но от редовите членове се изисква да останат верни на знамето. Да си отидеш от този свят, като се хвалиш, че нито за миг не си се отклонил от убеждения, които си придобил преди шейсет години, означава, че не си научил нищо от житейския си опит.
По време на управлението на Маргарет Тачър, след реформата в селекционните процедури на консерваторите, извадените от матрица кариеристи започнаха да изместват хората, видели нещо от света. Но в действителност лейбъристите са партията, направила най-много промени в начина, по който подбира своите кандидати за членове на парламента. През 1999 г. лейбъристите въведоха изискването желаещите да участват в селекцията да бъдат подлагани на проверка в партийната централа. Целта според един от лидерите на партията, е да се „прочистят редиците от мошеници“, които биха могли да се промъкнат по старата селекционна система, съгласно която избирателните райони сами подбират своите кандидати. Хората, които „нямат прагматично отношение към евентуални конфликти в партията“ или „могат да се държат агресивно и отцепнически при евентуално несъгласие с партийната политика“, или пък „демонстрират нежелание да се подчиняват на лидерите“, трябва да останат извън селекционните списъци.
Най-разумното, което може да стори новоизбраният депутат, за да разчита на добро отношение от страна на ръководството, е да бъде послушен. Всякакви илюзии на ентусиазирания нов парламентарист, че е способен на уникален принос към делото на демокрацията, ще бъдат разбити много скоро. Депутатите от опозицията не могат да постигнат почти нищо, освен в случаите, когато мнозинството на управляващата партия е незначително. А пък животът на впрегатно муле може да бъде по-интересен от живота на редовия депутат от мнозинството. За да бъдат приети за лоялни новаците трябва да са се явили в Камарата на общините по всяко време на деня и нощта около осем минути, преди да се е чул звънецът за гласуване, за да ги набутат като стадо сънливи овце в залата, където да произнесат задължителните „Да“ и „Не“. Ще им бъдат раздавани удобни въпроси, които да бъдат задавани на премиер-министъра и колегите му от кабинета, ще получават инструкции кога да демонстрират подкрепа на даден политически ход и кога да се намесват „спонтанно“. Ще им се нарежда и кога да си мълчат, дори ако съвестта ги съветва да проговарят.
С всеки изминал ден политиката се върти не около решаването на конфликти, а около способността на политика да пробутва илюзии на своите избиратели. Проблемът на всички политици е как точно да осъществят пробутването, след като отлично съзнават, че става дума за илюзии. Хората от света на бизнеса живеят с действителността. Политиците й обръщат гръб.
Политическата класа няма много добро име, защото партиите се чувстват задължени да дават неизпълними обещания, а правителствата излизат некадърни, защото не са ги изпълнили.
В манията си на тема парламентарни избори, партиите изгубиха връзка с местната общественост. За да я възстановят, ще им се наложи да приемат, че в ерата на отмиране на идеологиите хората не се ангажират за цял живот, когато влязат в една партия – убежденията се променят успоредно с промяната в обстоятелствата. Но няма начин да се възстанови доверието между политици и избиратели с помощта на централизиран диктат.“
Много позната история, нали? Изглеждат досущ като нашичките от „политическата секта“!
Оттук нататък, обаче, историята вече не е съвсем същата!
Средно в страните от Европейския съюз 20% от населението с най-високи приравнени разполагаеми доходи получава 4,9 пъти по-високи доходи от 20% от населението с най-ниски приравнени разполагаеми доходи. Това съотношение значително варира между различните държави членки: от 3,2 в Словения до 7,3 в Латвия. В България това съотношение е 5,9. Във Великобритания – 4,9. В Германия и Франция – 4,5.
Средно в страните от Европейския съюз 16,3% от населението е оценено като изложено на риск от изпадане в бедност. В четири държави, а именно Латвия (25,7%), Румъния (22,4%), България (21,8%) и Литва (20,6%) ― повече от една пета от населението се оценява като изложено на риск от изпадане в бедност. Най-ниските проценти на лицата, изложени на риск от изпадане в бедност, се наблюдават в Чешката република (8,6%). Във Великобритания този процент е 17,2. В Германия – 15,5 и във Франция – 12,9.
Без съмнение разширяващото се икономическо неравенство, съчетано със стагнираща социална мобилност, представлява дългосрочна заплаха за социалния консенсус и за демократичната стабилност на страната ни. Все по-изявена е тенденцията за обедняване на части от средната класа, отколкото преминаването им в групата на по-богатите. С всяка изминала година става все по-голям риска от изпадане в бедност за определени социални групи (например пенсионерите).
Джеръми Паксман пише в края на книгата си: „През 19 век по-голямата част от населението на Великобритания е изключено от политическата дейност, развивана в парламента. В началото на 20 век премиер-министърът на страната е маркиз, а лейбъристката партия изобщо не съществува, жените нямат право на глас, а повечето хора не са виждали през живота си лицето, което ги представлява в парламента.
Днес гласоподавателите живеят в общество, в което стандартът на живот се повишава непрестанно. Повечето от тях имат възможности – да се учат, да се забавляват, да пътуват – за които бабите и дядовците им са можели само да мечтаят.“
Изключително наивно е да направим извода, че посочените по-горе данни за страните с дългогодишни демократични традиции, както и описаното от Джеръми Паксман в края на книгата му е резултат от по-голямата отговорност или изключителната загриженост на техните политици за последиците, които един или друг политически ход би имал върху населението на страните им.
"По-скоро през годините гражданите са осигурили гарантирането на политическите, икономическите и социалните си права и дори минималните отклонения на властите от тях довеждат до бурни протести и вълнения в лицето на отделни кръгове от населението, които са непосредствено засегнати и на по-широки слоеве, които оказват солидарна подкрепа."
Автор: Люпен Арсенов
