Следящите крамолите или казано по европейски преговорите за най-апетитните постове в европейските институции със сигурност са направили сравнение с България – какво се случва тук в аналогична ситуация. За такъв паралел се замислих и аз – и определено не ми хареса.
Половин седмица 28 лидери на страни-членки нагаждаха най-важните постове в Европейския съюз (ЕС) – този на председател на Европейската комисия (ЕК), на председател на Европейския съвет, на председател на Европейската централна банка (ЕЦБ) и на върховен представител по въпросите на външната политика. И всъщност именно това само по себе си е проблем – защото ролята на Европейския парламент в процеса буквално е никаква.
Европейският парламент е единственият орган на Европейския съюз, чийто състав се избира чрез пряко, всеобщо гласуване. Именно това е основата на демокрацията – директно делегиране на права посредством избори. Но за разлика от националните държави, всъщност законодателната сила на ЕП е споделена с Европейския съвет и то в много силна степен. А той не се формира от пряко, всеобщо гласуване – формира се от премиерите и президентите на всички страни-членки, зависи коя държава какъв тип държавна система има. Само че за тези хора гласуват най-много гласоподавателите в техните държави – никой друг.
Логичен е и въпросът – защо тогава ЕП и Съвета да са равнопоставени или пък даже Съветът да има превес? Защо решенията за целия ЕС трябва да важат от волята на няколко души, които са подкрепени в идеален вариант само от определена част от гласуващите за Европейски парламент? И отговорът е прост – защото Европейският съюз не е готов да се превърне в едно цяло. Всъщност, откровено казано, е много далеч от това.
Парадоксът, обаче, е следният – точно защото ЕС не прилича на обикновена национална държава, той се клати неудържимо. На никой, който изповядва дори малко ценностите на свобода и зачитане на мнението, няма как да му харесва, че 28 души решават всичко основно за стотици милиони, без мнозинството от тези стотици милиони да може да ги контролира и санкционира по какъвто и да е начин. Гласуват си примерно германците за Меркел – българите няма какво да кажат, когато тя успее да наложи военния си министър за председател на Европейската комисия. Гласуват си българите за Бойко Борисов – е, на ЕС много не му пука за това, макар той да го играе на дипломат номер едно вече и по Facebook.
А къде е паралелът с България – просто е. По Конституция сме парламентарна република, т.е. парламентът има решаващата роля. Кога българският парламент е направил нещо съществено против волята на Борисов? А и несъществено? Във Великобритания се стигна дотам Тереза Мей да си тръгва, въпреки неистовите ѝ усилия да прокара обречена сделка за Brexit. Парламентарна демокрация, макар че Великобритания уж е Обединеното кралство. В България ... хайде да не коментираме.
Да, Европейският съюз сега, в този момент, почва да се харесва все по-малко и да дразни повече. Защото в бюрократичната машина нещата си стоят същите, даже става още по-бюрократично. И на мнозина им писва. Затова и толкова лесно лови проруската пропаганда – защото има почва. Ако нямаше, нямаше и как да цъфти. А времето европейската идея да не се превърне в забрава си тече.
Автор: Ивайло Ачев
