Посред лято, насред поредния конкурс за генерален директор на БНТ – този предизвикан от Закон за радиото и телевизията (ЗРТ) панаир на суетата, който ни се явява не само като déjà-vu (дежа вю - вече видяно), но и като déjà vécu (дежа векю - вече преживяно), започваме една рубрика, в която няма да се занимаваме с биографиите и качествата (или липсата на такива) на един или друг кандидат, а ще поразсъждаваме защо тъй заветната мечта за обществената мисия на БНТ (респективно на БНР) така и не се случи след приемането на ЗРТ през 1998 г.
Част първа. Обреченост. Предопределеност.
Според доктриналните схващания, за да бъде постигната мисията на обществените електронни медии са необходими 1) дефиниране на мисията, 2) посочване на начините, по които тя да бъде постигната и 3) създаване на гаранции, че няма да бъде подменена.
Защо е необходимо да съществуват обществените медии? Главната причина е правото на информация, схващано като основно човешко право и прогласено от Европейската конвенция за правата на човека (ЕКПЧ).
Според правната доктрина обществените електронни медии са медии:
- направени за обществото. Тяхната програма трябва да информира, развлича и образова. Програмата на обществените електронни медии трябва да бъде активен фактор в идентифицирането на националната култура. Тя трябва едновременно да включва популярни развлечения и да отразява събития за големи части от обществото и в същото време – да задоволява интересите на отделни социални групи. Програмата трябва да покрива високи професионални стандарти по отношение на съдържание, качество на производство и начин на представяне. Програмите на обществените електронни медии служат като справочна точка за всички членове на обществото и са фактор за социалното сплотяване и интеграция на всички индивиди, групи и общности. Като избягват културната, половата, религиозната, социалната и расовата дискриминация и въздържането от сензации, те прилагат високи етични стандарти и подхранват граждански ценности и чувство за индивидуална отговорност в рамките на обществото.
- финансирани от обществото. За осъществяване на тяхната мисия е необходимо на законово ниво да се установи рамка за подходящо и сигурно финансиране на обществените електронни медии. Освен във Великобритания, където ВВС се финансира пряко от обществото изцяло с лицензионна такса, в повечето европейски държави е познато смесено финансиране на обществените електрони медии, включващо в различни комбинации някои от следните приходи: лицензионни такси, приходи от реклама и спонсорство, приходи от продажба на права върху продуцирани от медията програми, годишна сума отпусната от държавния бюджет;
- контролирани от обществото. Най-общо означава, че представители на обществото се грижат организацията на обществените електронни медии да изпълняват наистина мисията си в служба на обществото. Това се отнася както до регулаторния орган, така и до ръководството на обществените електронни медии.
Исторически погледнато през 1998 г. България е кандидат за член на Европейския съюз и по силата на предприсъединителните си ангажименти за членството е задължена да осигури необходимите законови гаранции за прилагане стандартите на съюза, включително и по отношение гарантиране на гражданите си на правото на информация. Приетият през 1996 г. първи Закон за радиото и телевизията, печално известен като „Гордостта на Клара“ (по името на тогавашния депутат от БСП и председател на парламентарната медийна комисия журналистката Клара Маринова) е мъртво роден и скоро става ясно, че не може да изпълни възложените му функции.
Партийните функционери на Иван Костов (мандат 1997-2001) запретват ръкави и произвеждат Закон за радиото и телевизията, приет през есента на 1998 г., действащ и сега. Основната цел на закона е да разруши монопола на БНТ и БНР и да създаде плуралистична среда за развитие на пазара на електронните медийни услуги с оглед гарантиране правото на информация на българските граждани. Законът има и още една (както става ясно по-късно) привидна цел – уж да формулира обществена мисия на дотогавашните държавни БНТ и БНР. Още повече, че това е ангажимент на България по силата на членството й в ЕС и задължението на страната ни за имплементиране в местното законодателство на приети от ЕС законови постулати. Авторите на закона реализират възложените им задачи, само че по отношение на двете бивши държавни медии – БНТ и БНР, след като определят в закона тяхната обществена мисия, „забравят“ (а е възможно и да не са могли от позицията си на текстописци без реален опит в тези медии) да посочат начините, по които да се реализира тази обществена мисия. С други думи – обществената мисия на БНТ и БНР в българския закон е формулирана изключително точно и ясно (чл.6, ал.3 от ЗРТ), не по-лошо, от съществуващите формулировки в австрийския закон, например или в международните актове.
Има, обаче една съществена разлика, да кажем с австрийския закон. Той не само формулира обществената мисия, но посочва и как, с какви предавания и програми да се реализира тя. В детайлизирането си австрийският закон е дотолкова конкретен, че в него се посочва, че австрийската обществена телевизия, освен другите спортни предавания, е задължена да излъчва и състезанията от Формула 1.
Това разточителство в конкретиката съвсем не е случайно. Когато на ниво закон са посочени предаванията и програмите, които обществената медия е длъжна да произвежда и излъчва означава, че обществото ще трябва да осигури достатъчно публични средства, за да финансира и осигури получаването на тези услуги. Следователно, по силата на обществения договор, публичната електронна медия се е задължила да предоставя услугите на информационното общество, изрично посочени в закона, срещу задължението от страна обществото да заплаща тези услуги.
Така, от една страна, се създават гаранции, че ще са осигурени достатъчно публични средства за изпълнение мисията на обществената медия, а от друга – прилага се контрол, че публичните средства няма да бъдат разходвани за други цели, освен за постигане на възложената от закона обществена мисия.
И така, липсата на основни текстове в българския медиен закон, отнасящи се до това как да бъде реализирана обществена мисия на БНТ и БНР доведе през изминалите 19 години до изключително „творческо“ прилагане на закона от избраниците на регулатора за генерални директори на двете публични медии. Това е и причината всеки конкурс за избор на генерален директор - било на БНТ или на БНР - да се превръща не в съревнование на концепции, а в задкулисен пазарлък, често дори не и политически. Още при създаването на българския закон е заложен дефицит на разпоредби, което прави невъзможно осъществяването на мисията на обществените медии.
Схематичното регламентиране в закона как да се реализират обществените функции на БНТ и БНР и липсата на законови гаранции и лостове за тях, отвори такива огромни празноти, че се изпълни шопската „мъдрост“, че законът е „врата в полето, през която минават само говедата“. Или иначе казано - хубав закон, но български.
В действителност, практически нещата изглеждат още по-жалки, тъй като към настоящия момент БНТ не може да покрие дори онези занижени изисквания на закона от 1998 г., за да изпълни понятието за обществена електронна медия. В следващите издания на рубриката ще се спрем само на няколко примера.
Впрочем, пожелателният и декларативен характер на законите от прехода е тяхна присъща черта. Справка – виж Закона за закрила и развитие на културата (нито я закриля, нито я развива), Закона за меценатството (по-скоро „против“, отколкото „за“ меценатството) и т.н.
Следва продължение
Автор: Юлиана Розова
*Материалът е обновен в 17 часа
