Убийството на генерал Касем Сюлеймани предвещава мощен трус в Близкия изток. А той вече започна да се разразява дни след акта, който Тръмп определи като нещо, което е трябвало се направи отдавна, а Иран простичко нарече тероризъм на Пентагона. Но преди да четем медиите за кризата е добре да си припомним какви са отношенията между медии и тероризъм. И нека започнем от самото начало.
Когато говорим за религиозно мотивирано насилие обикновено се има предвид религията ислям. Това е така, защото в повечето случаи извършители на крайни действия, оправдаващи ги с религиозно задължение са отделни радикализирани мюсюлмани или мюсюлмани, представители на групи, повели война срещу "неверническите" арабски правителства и подкрепящите ги западни държави, срещу западната култура и влияния или пък отстъпилите от вярата си мюсюлмани. Когато резултатът от тези крайни действия завладее екрана за дни наред, а терористични организации гордо поемат отговорност за пролятата кръв на невинни, си задаваме въпроса каква роля е отредена на медиите при това взаимодействие? С каква цел се поставя такъв ярък акцент върху терора, за сметка на не по-малко обезпокоителни събития, случващи се в глобален план?
Медиите имат огромни възможности за формиране на виждания и настроения у потребителите на предоставяната от тях информация. Това им носи и съответната отговорност при отразяването на събития, свързани с насилие - вместо да осведомят обществото за тях, самите те може да провокират насилие. В тази насока те могат да подпомогнат нагнетяването на напрежение, което да доведе до радикализиране не само на отделни хора и обособени групи, но и на цели общества. Нека си припомним революциите от 2010 г. и началото на 2011 г., обхванали почти всички арабски държави, станали известни с названието „Арабска пролет”. Искрата е дадена с отразяването на случай на полицейско насилие над търговец в Тунис. Впоследствие чрез социалните интернет платформи Facebook, Twitter и Youtube са споделени и други случаи на полицейско насилие, на самозапалвания в знак на протест срещу социални несправедливости и т.н. Спонтанно възникналите протестни шествия на граждани с искания за по-добър живот и използването на силови методи от властите за потушаване им, първоначално в Тунис и Алжир, а после и в Египет, Либия, Йемен, Бахрейн, Сирия, Мароко, Йордания, Саудитска Арабия и други арабски държави изригва в масови демонстрации, бунтове и размирици. Демонстрациите в Сирия и Либия дори прерастват във военни конфликти, довели до разпадане на държавността.
Стремежът на радикализираните мюсюлмани е да се възползват именно от този потенциал на медиите, за да разпространят посланията си за насилие, да накарат хората да се страхуват и по този начин да променят начина им на живот. Да не пропускаме и факта, че те преследват и друга цел - да предизвикат прибързана и неадекватна реакция на правителствените сили. Това е причина техните атаки да бъдат съсредоточавани върху ключови обекти или обекти, имащи символно значение за държавата - полицейски, военни и други официални учреждения. Целта е да демонстрират, че държавата е слаба и уязвима и да се благоприятстват от загубата на доверие във властите. Освен това, в случай, че успеят да предизвикат крайни, прекалено твърди държавни мерки, които да се изродят в държавен терор, е възможно дори да получат гласна или негласна подкрепа, дори активна поддръжка от населението.
В същото време медийното отразяване на конфликти е превърнато от средствата за масова комуникация в своеобразно забавление за зрителя. Това води до развиването на необходимост у него от получаване на дози страх и насилие. Тази необходимост сякаш непрекъснатото расте, имайки предвид, че в тази насока работи и развлекателната индустрия (производителите на филми, дори на електронни игри залагат основно на насилието). Всичко това е условие основен момент в средствата за масова информация и комуникация да бъде отразяването на международните конфликти. По този начин обаче медиите се превръщат не само в равноправни участници при вземането на решения и значим фактор за разрешаване на възникналите кризисни ситуации, но и фактор за възникването им, а това увеличава още повече тяхната морална отговорност за начина, по който отразяват конфликтите.
"Мюсюлмански братя", нека дадем този пример, е египетската организация, която при съществуването си от 1923 г. до днес минава през различни етапи - от хуманитарна до терористична организация, задава съвременния модел на мюсюлмански радикализъм. През 1966 г., след като е екзекутиран Саид Кутб, един от най-харизматичните ѝ лидери, организацията се разделя на ислямистка и джихадистка група. По този начин в организацията се обособяват две направления – едното е за продължаване на борбата с мирни средства, т.е. по пътя на политическото действие (ислямистко), а другото - за налагане на исляма с насилие (джихадистко).
Някои от представителите на ислямисткото направление се включват във фундаменталистки партии (или създават свои) и участват в политическия живот на страната. Най-крайните, които всъщност са и най-преданите последователи на Саид Кутб, виждат в тях отстъпници и предатели на ислямската кауза. Това е причина да започнат да създават малки нелегални групи, с които да се подготвят за влизане в битка с правителството на египетската държава. Част от тази подготовка е и поставеното начало на провеждане на терористични атаки. Първоначално обект на крайните им действия са политически лидери. Постепенно някои от тях, за да оцелеят и да се финансират, започват да отстъпват от фундаменталистките принципи и да извършват престъпна дейност - правят взломни кражби, рекетират богати фермери и търговци, т.е. извършват престъпления в името на исляма, което е неприемливо за традиционно настроените мюсюлмани. Действията им обаче намират широк отзвук в пресата. Противно на схващането, че така извършеното от тях ще бъде заклеймено пред обществото, медийното внимание към джихадисткото направление в организацията „Мюсюлмански братя“ привлича нови членове в нелегалните групи и в тях се включват младежи от бедните социални класи, възприели като реклама съобщенията в пресата.
С привличането на медиен интерес, обаче се оказва, че джихадистки организации освен, че се сдобиват с нови кадри, имат и много други ползи:
- те получават възможност посланието им да бъде разпространено не само на територията на Египет, но и в международен план;
- повишава се бойният дух на членовете в организацията;
- придобива се и се повишава самочувствието на участниците в престъпната дейност;
- привличат и влизат във взаимодействие със сходни организации;
- сдобиват се с финансиране от споделящи вижданията и подкрепящи действията им спонсори;
- самата организация придобива значимост – т.е. управляващите вземат под внимание исканията ѝ и започват да се съобразят с нея;
- постепенно, благодарение на медийния интерес, организацията се превръща във фактор в обществения живот, а по този начин е гарантирано нейното бъдеще.
Поемането на отговорност при провеждане на терористична атака се свързва именно със стремежа на терористичните организации да се възползват от рекламата, която медиите ще им осигурят. Пример за това е едно изказване от 1982 г. направено от кюрдския лидер Абдул Рахман Гасемлу по време на пресконференция, проведена в Париж. След като осъзнава, че десет години след като ръководи борбата на кюрдите срещу диктатурата на Хомейни в ирански Кюрдистан, никой не е чувал и не знае нищо за нея, той се обръща към медиите и под формата на шега казва, че се надява да не накажат движението му за това, че отказва да използва тероризъм.
С това, че медиите дават преимущество на сензацията, за каквато явно приемат терористичните практики, които отразяват обстойно и пространно, терористите успяват да увеличават психологическия ефект и последствията от действията си - да покажат, че врагът им е уязвим; че те могат да му нанесат удар; че институциите не могат да им се противопоставят, а също така да внушат, че всеки член на атакуваното общество е тяхна потенциална мишена.
Няма да е пресилено, ако кажем, че без медиите съществуването на този тип организации би било под въпрос. Не случайно по отношение на ислямисткия тероризъм се използва термина „рекламен тероризъм”.
Ползите за медиите от това сътрудничество също не са малко.
Отразяването на терористични атаки, като част от зрелищното насилие, предизвиква вниманието на аудиторията и повишава интересът към предлаганите медийни продукти.
В резултата на настъпили кризисни събития, свързани с радикално настроени мюсюлмани, обикновено се стартират серия от предавания по темата. Канят се специалисти и експерти, които: разясняват специфичната материя; изразяват позицията си; правят прогнози за бъдещето развитие на проблема. Организират се дебати. Излъчват се репортажи от мястото на случилото се, включително на живо и в реално време. Провеждат се журналистически разследвания. Търсят се различни източници и се дава гласност на информацията, получена от тях. Всичко това увеличава ефекта от извършеното от радикализирани мюсюлмани и допринася за реализиране на целите им.
Единствено чрез воденето на психологическа война, каквато представляват терористичните атаки, крайните мюсюлмански организации и групи успяват да упражнят насилие и по някакъв начин да се противопоставят, дори да търсят надмощие над своя враг. Първоначално те не успяват да нанесат на управляващите почти никаква вреда с проведените терористичните атаки - най-много да нанесат материални щети или да извършат убийство на военен. Това до голяма степен е така заради атакуваните цели - за свои мишени избират предимно военнослужещи и военни обекти. Както знаем обаче, военните действат при специален режим и за тях действат други закони, а и повечето военни обекти са секретни. Това е и причината при такива събития (особено в периода от 60-те до края на 80-те години на ХХ век) до медиите рядко да достига информация.
Осама Бин Ладен е сред мюсюлманските лидери, които успяват да променят тази ситуация. Те постигат това като оправдават извършването на престъпления в името на ислямската кауза. Посланията им са отправяни и достигат до мюсюлманската общност в света, посредством религиозните призиви. (В исляма религиозните призиви лесно стават част от обществения живот, а с още по-голяма сила посоченото важи за ислямските общества.) Така за първи път на територии на немюсюлмански държави джихадисти успяват да нанесат удари на своите врагове.
Третият официален призив към мюсюлманите на Осама Бин Ладен е отправен през 1998 г. В него той призовава своите последователи вместо военни обекти, да започнат да атакуват целенасочено американски цивилни граждани. Като определя тази нова цел, той успява, именно през медиите, не само да изведе битката на муджахидините на показ, но и да достигне и нанесе на врага си съкрушителен удар - става въпрос за терористичните атаки от 11 септември 2001 г. Тази цел е постигната, тъй като в стремежът си да привлекат финансиране много от крайните ислямистки структури откликват на призива на Бин Ладен. Благодарение на това финансиране те получават гаранция, че ще продължат да съществуват. Показателен пример в тази връзка е египетската радикална ислямистка група "Ислямски джихад". През 1998 г. нейният лидер Айман ал Зауахири реализира решението си тя да се присъедини към пет други радикални ислямистки групи (сред тях и "Ал Кайда"), за да сформират "Световен ислямски фронт за джихад срещу евреите и кръстоносците". С промяната на целта и мишената на организацията - борбата вече не е срещу правителството (вътрешният враг) за създаване на ислямска държава в Египет, а срещу САЩ и Запада (външният враг), с цел създаване на Халифат (Ислямска държава). По този начин групировката успява да получи от Бин Ладен значителни финансови средства.
Крайните мюсюлмански лидери отдават огромно значение на медиите. За тяхната роля в разпространението на призивите им към мюсюлманите в света за повеждане на джихад срещу "неверниците" и срещу "отстъпилите" от вярата си мюсюлмани, говори факта, че от десетилетия не само успешно използват пресата за целите си, но имат и свои медии. Пример в това отношение е влиятелният ислямски учен Абдулла Юсуф Аззам (р. 1941 - убит 1989 г.), който е и идеолог на движението за глобален джихад.
Йорданецът от палестински произход е една от най-значимите фигури за войнстващия сунитски ислямизъм. Вижданията си Аззам е излагал в списание "Ал Джихад", което е издавал заедно с по-малък брат на Саид Кутб - Мухаммад Кутб. Във въпросното списание Аззам е пропагандирал в полза на отбранителния и офанзивния джихад, и е представял борбата на муджахидините в Афганистан, като личен дълг на всеки мюсюлманин, дълг който е до живот. С представянето на милитаристка интерпретация на ислямски термини, той е сред мюсюлманските лидери, провокиращи вярващите към крайни действия.
От откривани материали при разследванията на актове на насилие става ясно, че радикализирани мюсюлмани още преди десетилетия са били наясно за значението на медиите за реализиране на целите им и са били подготвяни специално, за да се възползват максимално от медийния интерес. Факт е, че по този начин те са успявали да увеличат последствията от извършеното. Така например членове на терористичната организация "Ал Кайда" са били обучавани да повишават медийното отразяване на терористичните атаки не само с правилен избор на цел, но и като режисират детайлно атаките, като вземат под внимание обществените нагласи и изчакат възможно най-подходящия момент. Всичко това е правено, за да бъде постигнат максимален психологически ефект. Такъв подход естествено води до търсене на зрелищност, на сензация при отразяването на атаките.
Колкото по-скандално журналистите се стремят да отразят насилието, толкова повече усилват ефекта от терористичните атаки и подпомагат извършителите, с което се превръщат в партньор на терористите.
С драматизирането чрез силни епитети и внушения, и чрез спекулации, медиите (българските не правят изключение) системно нарушават едно основно етично правило - в първите минути и часове на извънредни ситуации на преден план да бъде неутралното отразяване; отразяване, което не всява паника. Това предполага да информират хората с факти и дa анализират случилото се с разумни и правдоподобни аргументи, а не да допринасят за разширяване на създалата се психозa.
Може би е добра идея да се поучим от опита на израелските медии, които са изградили собствен модел при отразяването на терористични актове. Израел е сред държавите, в които проблемът с излямския тероризъм е сериозно изявен. Техният начин за справяне с този проблем е, като не дават никаква информация, която да провокира емоционалността у населението. Медиите информират за най-същественото – че е имало атака и какъв е броят на жертвите, но спестяват странична информация, която би могла да въздейства на емоционално ниво. Липсват шокиращи заглавия на статии и репортажи по темата, съдържащи думи като „кръв“, „ужас“, „ад“, „шок“, „траур“ . Не се прави възстановка на ужаса, изживян от жертвите. Не се дава информация за извършителите, което ги лишава от възможността да си направят реклама, да привлекат нови членове към групировката си или вече присъединилите се да се почувтсват значими и успешни. Не ги превръщат в „герои“.
Проблемите, върху които се фокусира по-често журналистиката им дава преимущество пред останалите при търсенето на решение. През последните години теторът има запазено място в световните новини.
През 2015 г. икономистът Михаел Йетер съобщава пред Guardian, резултатите от свое изследване, касаещо отразяването на терористични атаки в периода 1970 - 2012 г. в статии в The New York Times и заявява, че е налице връзка между броя статии за една терористична атака и броя последващи удари през следващите няколко седмици. Според него една статия на вестника за атентат в конкретна държава увеличава броя последващи атаки в същата държава със средно между 11 и 15%, което се равнява на средно една до две жертви. Изследването му показало също така, че самоубийствените атаки привличат значително повече медийно внимание, което според него може да обясни увеличената популярност на този вид атаки сред терористични групи. Между другото, пред The Guardian Йетер изтъква и друг важен факт - средният брой на загинали от терористична атака всеки ден е 42-ма души, а на умиращи от глад деца - 7123. Цифрите са достатъчно красноречиви. Когато, обаче ги анализираме става ясно, че във втория случай ужасът е несравнимо по-голям, още повече, че в този брой влизат само деца. Въпреки това за медиите те не представляват такъв интерес и не им се обръща такова внимание.
Факт е, че чрез масовото детайлно отразяване на случаи, свързани с мюсюлманския радикализъм, се разпространява пропагандата на насилието, с което се увеличават страховете на хората и стимулират психозата сред тях. По този начин се придава на отразяваните събития много по-голяма значимост, от действителната. Дългият медиен отзвук от кризисни ситуации, свързани с мюсюлманския екстремизъм и тероризъм засилва ефекта на посланията на джихадистите и може да има заразителен ефект, включително да доведе до подражание, с което подпомага целите на извършителите на насилие.
Границата между отразяване на насилието и рекламиране на насилието е много тънка. От професионализма на журналистите зависи тя да не се прекрачва. Тяхна е и моралната отговорност да не увеличават ефекта от извършени от мюсюлмани крайни действия.
Автор: Марина Марчева
