Българското образование е в сериозна криза и никой здраво-мислещ човек не би го отрекъл. Още по-малко това се очаква от хората работещи в системата, които ежедневно изпитват парадоксите и се сблъскват фронтално с дълбоките проблеми на образователната ни система.
Отвъд статистиките, които често са отражение на официални документи а не на истинската ситуация в училищата, реалността в голям процент от българските училища е трагична. Става дума за реалност, която много от нас виждат, но от която отвръщаме поглед, вероятно поради това, че се чувстваме безсилни да я променим или сме забравили как тя трябва да изглежда. Козметична след козметична промяна, всичко се променя само за да остане в същото полусакато положение.
Още по-лошо е, че публичният дебат относно образованието – ако може да се каже, че такъв съществува, също е козметичен и често представлява просто възпроизвеждането на един и същ репертоар от заучени проблеми и теми – заплащане на учители, НВО и ДЗИ, брой часове по предмет, липса на нови/млади кадри в педагогиката и прочее.
Не, не смятаме, че тези теми/проблеми не са важни. Трябва да има място и за тяхното обсъждане. Това, което е недопустимо е обществото системно да премълчава и да заобикаля съществените и постоянни проблеми, слоновете в класните стаи, които водят до резултати, които не могат лесно да се скрият чрез държавна статистика – като, например, резултатите на българските ученици участвали в международното оценяване на PISA за 2018 г. От това оценяване стана ясно, че 46% от 15-годишните ни ученици са функционално неграмотни.
В изминалата предизборна кампания образованието не беше приоритет на никоя политическа формация. В медиите образованието не беше на дневен ред. Всъщност, в медиите то е от вторична важност, появявайки се през последната година предимно във връзка с пандемията или свързано с "битови" притеснения за дати на ДЗИ и НВО, и други. Много често образованието като тема се появява и свързана с издадена заповед от Министъра на образованието и/или от реакции на тази заповед. Напълно механичен, мозъчно мъртъв дебат.
А синдикатите? Те се носят по същата вълна и често са съсредоточени върху неща като учителско възнаграждение и, например, нормативи, категория на труда и други. Важни теми са, да. Но къде остава ученето? Духът на училището? Удовлетворението от учителския труд?
Българското образование страда от дълбоки проблеми. Главният проблем е неговата шокираща дисфункционалност – разбоят между закон и реалност. В стотици, а по-вероятно в хиляди училища в България, съществуват масови и системни отсъствия на ученици, които документално не се отчитат. Учители и ръководства се чувстват безсилни и се страхуват за поминъка си. В крайна сметка, стриктното спазване на закона може да ги остави без работа. А това притеснение в по-малките населени места, и за учителите, които не биха могли да се преквалифицират за да оцелеят на пазара на труда, е напълно разбираемо.
Образователната система в такива случаи работи, парадоксално, против образованието на учениците и против удовлетворението от работата, което учителите заслужават за да ценят себе си и за да виждат смисъл в преподаването. А това, което учители и ръководства се виждат принудени да правят с отсъствията се случва и с оценяването. В колко училища 3 означава всъщност 2, което не може да се пише за да не се развалят паралелки или да се губят ученици (тъй наречени "бройки") на края на учебната година?
Автор: Явор Хаджиев
