Обвиненията срещу президента Росен Плевнелиев от страна на новоизпечения политически лидер и може би бивш журналист Николай Бареков вече почти седмица и половина са основен фокус за медиите и обществото. Знайни и незнайни специалисти, журналисти, мислители и т.н. се изказаха по темата – кои по-умерено, кои казвайки неудобни истини право в очите.
Покрай цялата дандания многократно беше използвана една думичка, до болка позната в обществото – компромат. Какво обаче се крие зад това понятие?
Определението за компромат е следното – улики, материали и факти, които сами по себе си може да са верни, но извадени от контекст рисуват картина на измислена, инсценирана или изкривена действителна постъпка на човек с цел уронване на престижа му.
Как обаче се различава компроматът от истината – това е най-сложният въпрос и отговорът му никога не е еднозначен. Все пак има няколко универсални правила, които могат да помогнат и да подскажат дали някоя тема не е компромат. И така, ето признаците на компромата:
1. Компроматът обслужва интересите на определен субект, кръг или хора, докато истината обслужва обществения интерес. Тук е редно да уточним що е то частен интерес и що е то обществен. Просто е – натрупването на капитал/власт/влияние и личното облагодетелстване/изгода от дадена информация е признак за частен интерес. Общественият е този, при който се защитава интересът на всички граждани – безусловно. Обществен интерес представлява яснотата кой контролира дадена медия и какви интереси се прокарват чрез нея, обществен интерес обаче е и дали президентът ни е нарушил законите на страната ни.
2. В компромата се използват парчета от истинска информация, за да бъде изкривена картината. В случая с Плевнелиев – журналистическото разследване и документите, показани с твърдение срещу президента наблягаха на откъси, а не на цялата картина. Например показване на само една страница от договора за имота му в Гърция, а не на целия документ. Или липсата на уточнение по коя буква от законодателството ни е виновен Плевнелиев за покупката в Гърция преди историята да се раздуха – защото след първия отговор на Плевнелиев на обвиненията дойде твърдението, че той е пренасял валута през границата. Кое, как и колко е позволеното количество валута за пренос обаче не се уточняваше – защото това е доста важно в търсенето на истината има ли престъпление или не. Както и доста други несъответствия в „разследването”, посочени много точно от журналиста Веселин Желев.
3. Авторитетът на източника на информация – факт е, че различните медии навсякъде по света имат различна репутация заради характера на политиката си, насочеността си, приближеността до определени политически и икономически кръгове, както и кои са собствениците им. В България не сме открили топлата вода – на Запад отдавна се прави разлика между таблоиди и сериозни издания например, съответно тежестта на информацията в различните медии е различна. Най-ясното правило за достоверност на информация – потвърждение от повече от един източник, т.е. колкото се може повече независими източници.
4. Авторитетът на автора на материала – неподписан материал е равно на човек, който не иска да поеме отговорност за написаното. Оттам насетне подозрението за истинността на текста/снимката/видеото става факт. Разбира се, има и изключения, като например хора, които се страхуват за себе си заради информацията, която изнасят, но дадена информация рано или късно се потвърждава от вторични независими източници, ако е истина.
5. Използването на чужда авторитетна медия, която пише/излъчва материал по дадена тема, но използвайки компроментиран български източник. Това, че „Дер Щандарт”, „Дойче Веле”, „Файненшъл Таймс”, „Уолстрийт Джърнал” и т.н. и т.н. са написали нещо за България, далеч не значи, че е вярно. Тези медии са чужди, фокусирани повече и разполагащи с повече информация, данни и факти за теми, които касаят техните държави, а не нашата. И е логично контролът при по-маловажни теми (много му пука на обикновения германец или американец дали президентът ни е крил данъци) да не е толкова строг.
6. Използване на сивото вещество в главата ни. Колкото повече информация събираш по даден казус, толкова по-ясно може да ти стане мирише ли на компромат или не. Когато четеш/вярваш на една медия, ставаш податлив на манипулация. Дори най-добрите могат да бъдат манипулирани, но е далеч по-трудно, когато субектът отсреща има желанието и притежава интелигентността да поставя под съмнение голословни твърдения.
Толкова – оттук нататък всеки има глава на раменете си, за да прецени дали дадена информация е истина или е изкривена от умението на някой добър или не чак толкова "драскач". И да реши на кого да вярва и кого да подкрепя.
